Парещи лирични ритми

През последните две-три десетилетия голямото социално напрежение, което разтърсва все по-безпощадно нашето объркано съвремие, застави мнозина наши изтъкнати литературни творци, верни на своя граждански дълг, да се обърнат и заживеят с болезнените проблеми на обществото ни, с право можем да наредим и по-малко известната, но талантлива авторка Стоянка Митева-Балева.
Основания за подобен извод ни дава дълбоко впечатляващото й поетическо творчество, разпростряло се досега в 12 твърде значими поетични книги.
Нейната първа стихосбирка "Момичета" излиза през 1974 г. и въпреки че подсказва за несъмнените й творчески възможности, поетесата преглъща незаслужен горчив хап и в продължение на 30 години предпочита да мълчи. Едва през 2004 г. се появява на бял свят втората й поетична книга "Благодаря на белите звезди". Радушният прием на това издание я връща отново към живот в духовното ни пространство и през следващите години тя радва читателите с една внушителна поредица от нови заглавия в мерена реч: "Неродена сянка", "Мълчана вода", "Огнена риза", "Смутена надежда" и др.
Всичко в изповедното й поетическо слово е дълбоко изстрадано и преживяно, лишено от каквато и да е суета и показност, плод на спонтанните й реакции от съприкосновенията и сблъсъците й с нравите на нашето аморално настояще. В сюжетно-тематичен план откриваме в творбите й присъствието на любовта, болезненото преживяване на наранената обич, копнежът по изгубеното щастие, съдбата на родината, погазените нравствени и социални ценности, болката от загърбеното чувство за чест и дълг пред обществото и т.н.
В подобен емоционално-тематичен диапазон авторката е заселила своите преживявания и в най-новото си издание "Българин не е печална участ". Книгата се състои от четири основни цикъла: "Светлина за делника", "Отсрочка", "Белязани" и "Маратонци". Още в първия поетичен цикъл Стоянка Митева е успяла да разкрие като автор своята дълбока творческа, човешка и философска същност. Подобен стремеж се долавя в първото й стихотворение "Българин не е печална участ" - една поучителна плесница по вземащото вече опасни размери чуждопоклонничество:

Но дошло е време да научим
като мъдра, съдбоносна вест:
Българин не е печална участ,
а мерило за висока чест.

С подобаващо патриотично звучене ни завладяват и стихотворенията й "Майчина повеля", "Знаме" и "Лунна илюзия", както и подчертано носталгичното "Закъснял пасторал". Закърмена с живителните сокове на здравия народен корен, поетесата е обзета от непоносима горест от залеза на българското село и народния бит.
Стоянка Митева е емоционален и мъдър автор, с изключително чувствителни сетива, които улавят неспирните социално-психологически сътресения, от които се задъхва безпомощно съвременното ни общество. Тези процеси резонират болезнено в творческата й лаборатория, за да се излеят в парлива социално-гражданска поезия. А тези мотиви неслучайно са и сърцевината на преобладаващата атмосфера в неспокойния й поетичен свят. Тя не е ням и безучастен съзерцател на безнаказаните социални неправди, които са довели до отчаяние и житейска безпътица нашия съвременник. А това не може да не взриви честната душевност на авторката, която надига гневен глас:

По белия свят
          бродят сенки на черни души
и тяхната низост
          не търси любов и надежда.
С груба бруталност
          мечтите човешки руши
и с дива омраза
          от вълчи бърлоги поглежда.
                   ("Черни души")

Не по-малко тягостно читателят се чувства и когато се докосне до стихотворенията й "Забравената къща", "Призрачно село", "Палачи на мечти", "Усмивка за Максим" и много други, в които чуваме неумолимия глас на болката, състраданието и повика за повече човечност в днешния освирепял ден. Стиховете й от цикъла "Отсрочка" са естествено продължение на познатия ни емоционално-тематичен натюрел, но в някои от тях унинието и пагубното разочарование отстъпват на по-светли нотки и краски. Твърде показателно в това отношение е стихотворението й "Музикотерапия".
Стоянка Митева е търсещ автор, възмущава се, отрича днешното престъпно социално статукво и упорито се стреми към социална хармония, духовни и нравствени висини. Обект на непрестанни напрегнати душевни състояния, съмнения, търсейки себе си в този объркан свят, неслучайно в стихотворението си "Дали заслужих" ни прави съпричастни на колебанието си дали е изпълнила достойно своя граждански дълг.
Самотата, с нейните ужасни окови, става непоносима, след като загубва дъщеря си и съпруга си. Това обяснява до голяма степен и разходките, които ни предлага из осиротелите тъжни лабиринти на потиснатата си душевност, която жадува за ласка, обич и топлина. Но тя не ги иска на всяка цена, защото

Щастието е за мен огнище -
само то ще сгрее нощи ледни.
Искам или всичко, или нищо.
Затова избирам горда бедност.
            ("Искам всичко")

Тези свои неугаснали интимни пориви тя е включила приоритетно в цикъла си "Белязани". Авторката ни потапя в горещия поток на личните си преживявания и се чувства незаслужено наказана, ограбена и лишена от щастието, което й се полага:

Ала протегнатата длан
в огнище съчки не донесе.
И празникът, с мечти облян,
ще си остане тъжна песен.
             ("Белязани")

Същата минорна обагреност споделят и стихотворенията й "Кръстопът", "Орисница", "Изгорелият мост" и др.
Последният цикъл - "Маратонци", предлага на читателите интересни размисли и разсъждения, връщащи ни към извървения житейски път. А този път има своите високи стойности, когато съпътства искрено болките и красивите стремления на хората. А едва ли има по-голямо щастие от удовлетворението да даряваш топлина от сърцето си на другите. Финалните й стихове са един своеобразен неистов повик да съхраним изчезващия вече от нашите морални селения човек. И колко поучително звучи нейното горещо "Прошение към Луната":

Помогни да превържем дълбоките рани,
да намерим пътека.
От дъха ти нека чуем камбана,
като зов към човека.

И въпреки нескончаемата лавина от уродливост и падения, авторката не губи присъствие на духа. В заключение изповядва:

Затуй все поглеждам за нова фиеста,
че празник душите въздига
и може дори боговете да стресна
денят, окован във вериги.
           ("Интрига")

Затова и стиховете на Стоянка Митева парят, но и окуражават.




Продрум Димов