Парите на инвалидите

Минчо Коралски

С началото на бюджетната процедура започват дебати по всички въпроси, които вълнуват нашето общество и управляващите. Един от тези въпроси традиционно е броят на инвалидите. Този брой вълнува особено политици, работодатели и финансисти, изправени пред един наистина важен проблем: Колко харчим за тези хора? Именно колко харчим, а не защо са толкова много. 
Когато една страна е водеща по редица социално значими заболявания като сърдечно съдовите, диабет, онкологични и и т.н., водеща е по пътен травматизъм, а профилактиката е само пожелание, лишено от реален смисъл, броят на инвалидите е само една статистическа величина. Оправдание за нейния размер се търси главно в ТЕЛК, който от своя страна е една експертиза, а призивите за нейното премахване много приличат на желанието да бъде убит вестоносеца донесъл лошата новина. По отдавна сложила се традиция, на инвалидността в България се гледа като на шведска маса, на която иска да попадне всеки българин, който желае да реши житейските си проблеми. За политиците и техните подгласници страданието изчезва, засенчено от облагите, в които се "къпят" инвалидите. Да се говори за първопричините е все едно да си вкарат автогол, а те като изявени футболисти не могат да допуснат това. Ето защо се говори за милиардите помощи, които изтичат от държавната хазна и които трябва да бъдат ограничени. Много по-нормално очевидно е от телевизора да се леят призиви за събиране на помощи за рехабилитация, закупуване на протези или други "глезотии", осигуряващи нормален живот на инвалидите. Някой ще каже, че и сега в България има рехабилитация и безплатни помощни средства, но сравнете сроковете на първата и списъка на вторите с онова, което се предоставя в "клуба на богатите" и ще разберете за какво ви говоря.
Да, в България има "менте инвалиди", подобно на много други ментета, но не там е проблемът. За съжаление, инвалидността може да засегне всеки и навсякъде. Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН е ярък пример за това. Тази Конвенция дава отговор на много въпроси, които ние като общество си задаваме, но все още не сме осъзнали докрай. Нейната ратификация не е край, а начало на един дълъг път, който трябва да извървим. Хубаво е този път да не започва с рязане на помощи. Никой не иска да бъде инвалид и цялата политика следва да се базира на това. Когато обаче неизбежното се случи, ние като общество трябва да направим всичко необходимо инвалидите да останат неразделна част от това общество. Има бюджетен дълг и дълг на обществото. Едното можем да избегнем, но ако избегнем второто това наистина би било фатално.

Фейсбук