Партията на китаизирания марксизъм

Крум Василев

Преди 90 години, на 1 юли 1921 г., дванадесет млади комунисти, един от които е Мао Дзедун, основават нелегално в Шанхай Китайската комунистическа партия. Тогава тя е наброявала около 50 членове. Днес е 70-милионна, най-могъща партия на планетата и управлява успешно най-многолюдната и най-бързо просперираща държава. Дали са допускали това, макар и само в мечтите си, нейните учредители? Едва ли. Но вярата им в комунистическия идеал е била голяма. Един от тях, рано загиналият в борбата Ли Дачжао, е написал: "Земята на бъдещето ще бъде свят на червеното знаме".
През онези години, в условията на революционен подем след Първата световна война и под влиянието на Великата октомврийска социалистическа революция, са формирани редица комунистически партии. Просъществували десетилетия, някои от тях, в това число Комунистическата партия на Съветския съюз, потънаха безславно в митичната река Лета, други се преориентираха към социалдемокрацията. Комунистическата партия на Китай не само остана вярна и на името си, и на същността си, но показа забележителна жизненост, расте и крепне. Как да се обясни това?

Струва ми се, че отговорът може да се търси в способността на Китайската комунистическа партия да
съчетава традиционността с новаторството

Практиката й особено от последните три десетилетия навежда на такъв извод. Защото през този период тя провъзгласи като идеологическа основа на своята дейност китаизирания марксизъм, който е въплъщение на традиционност и новаторство.
Терминът "китаизиран марксизъм" вече фигурира в електронните справочници, а в документите на Китайската комунистическа партия е в редовно обръщение. В доклада пред ХVII конгрес на партията (октомври 2007 г.) Ху Цзинтао го употребява многократно, дефинирайки го като приближаване, съобразяване на основните положения на марксизма с китайската специфика, с китайските реалности и с особеностите на епохата.
Без да си поставям непосилната задача да правя характеристика на китаизирания марксизъм, ще маркирам някои негови черти въз основа на изказвания на Дън Сяопин и документи от последните три конгреса на партията.
Особено важни са формулираните от Дън Сяопин четири главни принципа:
Първо - да следваме социалистическия път.
Второ - да провеждаме народнодемократичната диктатура.
Трето - да поддържаме ръководната роля на Китайската комунистическа партия.
Четвърто - да се ръководим от марксизма-ленинизма и идеите на Мао Дзедун.
След смъртта на Дън Сяопин ХV партиен конгрес допълни четвъртия принцип и сега той гласи: Да се ръководим от марксизма-ленинизма, идеите на Мао Дзедун и теорията на Дън Сяопин.
Четирите главни принципа показват, че китаизираният марксизъм се придържа твърдо към някои основни постулати на марксизма-ленинизма, които съвременните модерни социалистически партии категорично отхвърлят. Става дума преди всичко за ръководната роля на комунистическата партия и за народнодемократичната диктатура.
Дън Сяопин обосновава тези два принципа на китаизирания марксизъм със следните аргументи:
Ако се отхвърли ръководната роля на партията, няма да има нищо, което да обединява нашия милиарден народ и десетките националности в страната. Самата партия няма да се различава от редова обществена организация и няма да бъде в състояние да ръководи народа в строителството. Колкото се отнася до диктатурата - не само трябва да утвърждаваме нейната необходимост - заяви Дън Сяопин, - но и да я прилагаме, когато има нужда. Защото, ако нашата страна бъде хвърлена в безпорядък, ние няма да процъфтяваме. И заключава: Аз съм убеден, че бъдещите ни постижения ще бъдат доказателство за правилността на прилаганите от нас принципи.
Четвърт век след цитираните постановки успехите на Китай са доказателство за положителната роля на въпросните принципи в тази страна. Ако под острия натиск от вътрешни и външни сили китайското ръководство се беше отказало от тях и ги беше заменило с Горбачовската "перестройка" - ККП и Китай неминуемо щяха да споделят съдбата на КПСС и СССР, а "китайското чудо" не би се състояло. От това нямаше да спечели нито китайският народ, нито светът. Напротив, щяха да загубят много.
Добре известно е, че ръководната роля на комунистическата партия и прилагането на диктатурата в прехода към социализъм са основни принципи на класическия марксизъм-ленинизъм. Китайската комунистическа партия се придържа към тях и това свидетелства за нейната традиционност, даже може да се каже за нейния консерватизъм - но

"консерватизъм", здраво подплатен с реализъм и прагматизъм.

 Китаизираният марксизъм обаче е преди всичко теоретическо и практическо новаторство. Защото китаизираният марксизъм на Дън Сяопин, доразвит от партийните конгреси след него, провъзгласява следните начала, представляващи "ерес" в съпоставка с т.нар. ортодоксален марксизъм:
- Преминаване към политика на реформи, отваряне към външния свят, използване на чужд капитал, на чужди технологии, на чужди форми за организация на производството.
- Въвеждане на пазарна икономика (социалистическа пазарна икономика), признаване на основополагащата роля на пазарния механизъм.
- Премахване на бариерата пред частната собственост на средствата за производство, като се запазва водещата роля на държавната собственост.
- Не класова борба, а развитие на производителните сили; не борба между класите, а обществена хармония.
- Да се разреши на част от хората да забогатеят по-рано.
- Разкрепостяване на съзнанието, особено по въпроса за начина и пътя за строителство на социализма в Китай.
 - Партията да възприеме за своя социална база тройното представителство: работническата класа и трудовото селячество; интелигенцията; патриотичния национален бизнес.
- Непрекъснато да се развива марксизъм в съответствие с развитието на епохата, практиката и науката.
Тези норми на китаизирания марксизъм стават повод да бъде обвинявана ККП в отстъпление от социализма, даже в капитулантство пред капитализма. Азбучна истина е обаче, че създателите на марксистката идеология не са гледали на нея като на вкаменелост, а като на жив организъм. Не е възможно марксизмът на ХХI век да бъде идентичен с марксизма на ХIХ или ХХ век. А за Китай, страна със силно изразена национална специфика,

търсенето на специфичен път

към социализма е естествено.
Целта на отварянето към света и на свързаните с това реформи, заявява Дън Сяопин, не е да се излезе от социалистическия път, а да се подпомогне социалистическото строителство, като се създаде съответна материална база и се увеличи производството, и заедно с това да се подобрява жизненото равнище на огромни маси в градовете и селата.
Именно това с успех върши Китай. Той е вече на второ място в света по БВП. Но по продукт на глава от населението е твърде назад. И не само защото националният продукт трябва да се разпределя между милиард и триста и петдесет милиона души, а и защото изоставането на Китай, наследено от предреволюционното минало на страната, е все още много голямо.
Да се преодолее изоставането е само един от изключително трудните проблеми, с които трябва да се справя Китай. Някои от тях са наследени от миналото, други са свързани с обективните природни дадености в огромната държава, но не са малко и онези, които са отрицателен резултат на реформата, на отварянето към света: остро социално неравенство; силна експлоатация; опасно замърсяване на околната среда, свързано с бързата индустриализация; корупция, престъпност, проституция, наркомания - язви, намерили благоприятна почва за растеж в условията на модернизацията.
Широко разпространени са прогнозите (а по-точно е да се каже прокобите), че китайският социализъм е обречен на провал, че модернизацията ще промени политическата структура на Китай. Противниците на социализма не само желаят това, те действат за това. Без успех! Модернизацията в Китай продължава вече няколко десетилетия, а промяна в политическата структура не се забелязва. Китайската комунистическа партия продължава да бъде ръководна сила в държавата, китаизираният марксизъм - нейна идеология.
Вярно е, огромни са проблемите пред Китай, а неизбежно ще се появяват нови и нови. Ала и силите на Китай, на неговата партия, са огромни. И ако се съди по досегашните резултати - прогнозата следва да бъде положителна. Толкова повече поради факта, че Китай продължава да напредва, и то с бързи крачки. Реална е перспективата до 2020 г. да бъде изградено среднозаможно общество като етап, стъпало към социализма.
90-годишният възходящ път на Китайската комунистическа партия вдъхва вяра, че китайският народ ще изгради социализма - далечна, но достижима за него цел. И макар че китаизираният марксизъм е китайски, а не универсален път към социализма, примерът на Китай, щом е успешен, ще вдъхва увереност в социалистическата идея, ще стимулира естествения човешки стремеж към един по-добър свят.