По две писти

И пак е май, и пак абитуриентски клаксони бунят кварталите и вдигат врява до възбог, младежи с бръснати глави и стърчащи пънк гребени придружават млади дами с натруфени тоалети, излезли току-що я от цирка, я от някой музей на средновековна католическа Европа. До тях други - по дънки и провиснали потници. Пред храма "Св. Ал. Невски" се снима група полуголи труженички от магистралата; от "Пирогов" се хвалят, че "снощи докараха само двама пияни абитуриенти"; едно Нещо, татуирано от глава до пети и по бикини, шества победоносно из фейсбук, а в Пловдив върхът на сладоледа пристига да завърши училищния си живот в... катафалка.   
Изреждането на безумия, с които все повече се увенчава настъпването на зрелостта за младите българи, може да продължи до безкрай. Разбира се, има прекрасни момичета и момчета с чувство и за естетика, и за "гражданско поведение", за които абитуриентският бал не е циркаджилък, нито пошла житейска чалга, нито повод да се събере родата за показен банкет в пищен ресторант. Но те май вече остават в малцинство. Ако културата е начин на поведение, значи голяма част от нашето общество с бързи крачки се е запътила обратно към племенните пещерни форми на човешкото обще-житие.
Обаче добре - ние не приемаме тези форми на изява на зрелостниците, но хич не се и питаме защо са такива? Ужасяваме се, че не ходели на опера да слушат Моцарт, но си падали по Галена и се чудим как да ги откъснем от разходките в мола, за да ги пратим да дишат въздух в парка. А всъщност нашите деца обаче не са ненормални, проблемът е, че ние не знаем с какво живеят те, какво ги вълнува, какво си говорят, какво и защо им харесва. Живеем си с тях живота, но бягаме по две различни писти. Редом, без да се пресичаме.
Ние, възрастните - учители, министри, кмет, родители, допуснахме училищата в София да останат пусти, глухи и мъртви на 24 май, в тях нямаше празник, нямаше цветя, нямаше "Напред, науката е слънце!" Столичани заминаха по родните си места и по вилите си в един неочаквано изпаднал отнякъде почивен ден. Пред Народната библиотека дойдоха има-няма 1500 души. В аулата на СУ я имаше, я не 5-6 студенти. Ние - побеляващите, се убеждавахме един друг колко велико нещо са буквите и духът. В парка в това време беше гъчкано със скейбордове и вместо детски балони край пейките от тийнейджърите останаха купища бирени бутилки.
Ние не сме научили младите на нашите ценности, напротив - отнехме им ги. Техните не можем да разберем и не искаме да ги знаем дори. И докато си бързаме така с нашите деца по паралелните ни писти, не усещаме, че за разпада на семейството, на обществото, на нацията няма почивен ден.