Под двоен обстрел

Проф. Димитър ОВЧАРОВ

Какво остава на човек, когато попадне под двоен обстрел? Нищо друго, освен да вдигне ръце и да се предаде! Освен ако срещу него стрелят с халосни патрони, наричани в обикновения език "кьорфишеци". Така се е случило с отправените към мен упреци от Здравец и Александър Хайтови (в. ДУМА, 11 март 2011 г.). За по-кратко по-нататък ще ги назовавам "братята".

Факсимиле от писмото на Николай Хайтов до проф. Овчаров

На пръв поглед изглежда, че те с преклонение и разбираема почит защитават името на Васил Левски. Но, вникнали в текстовете, можем да се убедим, че те защитават само и единствено гледището на своя баща за препогребването на Апостола на свободата в софийската черква "Св. Петка Самарджийска". За съжаление те не казват нищо ново по този въпрос, а преповтарят известното, изразявано многократно в дългогодишната полемика. Ето защо не намирам за необходимо да споря с тях - още повече че бях решил да прекратя участието си в дискусията. (Поне докато завърша книгата си за тази "афера", както я нарече някога самият Николай Хайтов.) Налага се обаче да дам няколко обяснения не толкова на авторите, колкото за читателите на вестника.
Това, че авторите ме наричат многократно псевдоучен, не ме впечатлява. Лично аз никога не бих си позволил да поучавам някого как се вае статуя или как се гради къща. Но да се отправят обидни квалификации към цялата наука - историческа и археологическа, е не само нередно, но и недопустимо. Защото нито един историк, нито един археолог не подкрепи тезата на Н. Хайтов.
В историческото и археологическото изследване, както и в това на всички останали науки, е задължително доказването на една хипотеза да става на основата на достоверни, автентични аргументи, при това пресичащи се и допълващи се. По-специално за историко-археологическите проучвания, заключения само и единствено на стари и съмнителни спомени, без да са подкрепени със сериозни документи, са напълно недопустими. А на такива се гради идеята за препогребването на Апостола, което накара преди време видният наш историк и (псевдо)учен Николай Генчев да възкликне гневно: "Едни го заровиха в едно шопско село, други го отнесоха в българските гробища, трети го заровиха в позорните гробища, четвърти го сложиха в западните гробища, пети - в "Св. Петка Самарджийска", шести - в гроба на леля му Христина в Сопотския манастир, и т.н." Ако не беше напуснал твърде рано този свят, Н. Генчев щеше да научи още много версии. Например това, че пророчицата Ванга е казала, както съобщава журналистът Исак Гозес: "...Левски е погребан в черквата "Св. Николай Чудотворец". А тази черква се намира до софийския хотел "Рила". От своя страна, малко преди да умре друга ясновидка - Вера Кочовска, твърдеше, че гробът на Левски се намира под посолството на Словенската република, т.е. недалеч от зловещото бесило - място, което е най-допустимо.
Къде тогава да се насочат нашите издирвания при такива несигурни и неубедителни сведения? Ще посоча още един близък пример - появата през 40-те и 50-те години на миналия век на нелепия слух, че Христо Ботев не е бил убит в Балкана, а е заточен в Диарбекир, откъдето се връща в освободената родина, но вече стогодишен?! Безсмислици колкото щеш, няма що, но те влияят на общественото мнение.
За да бъда по-разбран от читателите, искам да разкажа какво би станало, ако се доверим на бабешките спомени. В тъмната нощ откопават вкочаненото от февруарския студ тяло, поставят го в торба, натоварват го в някаква каруца, която, громолейки по неравните калдъръми, е пресякла целия град. При това тя преминава пред или зад турския конак (днес Национална художествена галерия), докато по улиците гъмжи от заптиета, тъй като предния ден е бил обесен най-страшният враг на империята и имало опасност от размирици. Така или иначе, участниците в това дело стигат до черквата "Св. Петка", влизат в нея, но не заравят тялото в притвора или наоса, където се полагало на мирянин, а изкопават гроб в олтара, което е напълно недопустимо от православния канон. При това те вдигат шум, като къртят зидове, за да сместят тялото. После насипват пръст, затъпкват я яко, за да положат плочника над нея.
Много прилично погребение няма що! Но по-важен е отговорът на въпроса: Защо именно е препогребано тялото, след като черквата е на самарджийския еснаф, а поп Кръстю, който извършил опелото, е бил ръкоположен в черквата на друг еснаф - папукчийският? При това инициаторът на тази акция Хр. Хамбарков е бил клисар на същата папукчийска черква. Значи те са действали в чужда черква, което при всякакви уговорки е неканонично и богохулно.
Братята се позовават непрекъснато на сборника с материали от обсъждането в БАН, но никъде не казват, че то беше грубо манипулирано от акад. Николай Тодоров. Писал съм за това, а сега искам да завърша с нещо, което някому би се сторило твърде лично. В текстовете на братята открито или завоалирано се прокарва мисълта, че в полемиката, която наистина беше доста остра, ние двамата с Хайтов сме били отявлени врагове и между нас е съществувала ненавист. Многократно съм писал за моето голямо уважение към безценното творчество на писателя Николай Хайтов. За да не бъда голословен, ще разкажа следния епизод в отношенията между двама ни: По време на най-яростните спорове излезе от печат първият том от мемоарите на писателя. Прочетох го веднага и някак импулсивно му изпратих писмо с похвални думи. Не очаквах отговор, но го получих след една седмица. От него предавам дословно един пасаж, а цялото писмо, заедно с моето, ще предам на Националния литературен музей: "Малко е да се каже "изненадан съм" от писмото ти, от тона и от неговото съдържание. Налага се да ревизирам представите ми за Димитър Овчаров като човек нападателен, нетолерантен, който се поддава лесно на своите емоционални импулси, много по-лесно, отколкото е здравословно за един учен. Твоето писмо, с частичното макар признание на някои достойнства на моя дневник, срина обаче тази представа, защото аз не познавам повече от трима души в майка България, способни на любезна дума към човека, с когото се държат гуша за гуша. Жестът, който правиш ти, е необикновен: за него се иска характер и доблест. В тоя смисъл твоето писмо е не само изненада, но и една поука за мене, тъй като и аз съм доста бикоглав."
Много пъти съм помислял да обнародвам това писмо. Спирала ме е неговата оценка за мен, която е пресилена. Явно е, че той също като мен се е отдал на емоции. Безспорно е, че в "майка България" има много повече хора, които биха постъпили така, както аз. Съмнявам се обаче дали двамата братя биха попаднали сред тях!