Подписът на Плевнелиев

Еми Барух

Светкавично подписаният указ за назначаването на новия главен прокурор и едно неволно изпуснато признание на президента показаха, че наивните надежди за еманципацията на Плевнелиев са силно преувеличени.

След по-малко от 24 часа Сотир Цацаров ще положи клетва като главен прокурор на Република България. С това ще бъде отбелязана още една победа в плана на Борисов & Co за овладяване на върховите институции в съдебната система на страната.

В този план влизаха разнообразни маневри - технически и тактически, театрални и трафаретни... Бяха селектирани подходящите действащи лица - хора послушни, хора практични, хора подчиняеми: от министъра на правосъдието до онова самодоволно мнозинство във ВСС, което се яви изпълнител на чужда воля. Беше променена по подходящ начин процедурата - порочно пренебрегвайки всички препоръки от страна на ЕК. Беше избран денят - последният възможен преди Европа да запали коледните елхи и да запее коледни песни. (Защото за управляващите само Европа е “плашилото”, с което те - донякъде - се съобразяват. Представяте ли си как компанията на приближените е стояла пред календара и е потривала доволно ръце: 20 декември се пада в четвъртък, а в петък, точно преди дългите новогодишни празници, президентът ще подпише указа на Цацаров!... Представяте ли си, че това им е било известно месеци по-рано!)

Без ден за размисъл

Без коментар, без колебание, без консултации, без бавене, без диалог президентът “на всички българи” не изчака дори да се проветри залата, в която близо 11 часа продължи трафаретната процедура по така наречения “избор” и подписа указа въпреки процедурата (окачествена дипломатично, но ясно от ЕК като противоречива), въпреки призивите на опозицията, въпреки протестите на неправителствените организации, въпреки неубедителната морална безукорност на доскорошния председател на Пловдивския окръжен съд.

Този подпис, както и откровеното признание от онзи ден, че “както и да гласуват останалите, “ние” вече имаме мнозинство”, показаха, че наивните надежди за еманципацията на Плевнелиев са силно преувеличени.

Само месец по-рано по повод псевдоимпровизацията за “бламирането” на Марковска, която президентът изигра самоотвержено, държавният глава сам похвали себе си, като заяви, че България “няма послушен и зависим президент”. Всички думи, които чухме тогава, се отнасяха до неговата загриженост за репутацията на страната и до темата за морала, към която Плевнелиев обеща да се връща “все по-често и по-често”. Да се върнем тогава към още едно негово заявление:

“В българските граждани и в европейските ни партньори не трябва да има и капчица, и сянка на съмнение за нравствените качества на всеки един от конституционните съдии”. Какво остава за главния прокурор!

"Нашият избор" и "техният избор"

Запомнихме неговата категоричност, че съдиите са призвани да осигуряват върховенството на Конституцията и че той, “като обединител на нацията”, не може да допусне “доброто име на съда, призван да бъде бранител на основния закон, да бъде поставено под въпрос”.

Въпроси обаче има. И те бяха поставени именно от магистратите: Съюзът на съдиите излезе с аргументирано становище за допуснатото нарушение на Конституцията при избора на главен прокурор. Обръщайки внимание на “опорочената процедура и на безпрецедентната намеса на член на правителството при избора на висш орган на съдебната власт”, Съюза на съдиите заяви фактически, че Сотир Цацаров, когото държавният глава посочи като “нашия избор”, не е “техният избор”.

Ако президентът стои гордо “зад всяка своя дума”, възниква въпросът как точно го постига, след като е убеден, че когато “в обществото има съмнение, това вече е проблем само по себе си.”