Поетическото слово има силата да възпитава човешката личност.

БОЯН АНГЕЛОВ е роден на 27 август 1955 г. в Панагюрище. Завършил е философия и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като редактор и главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Защитава докторат в Института за философски изследвания към БАН, а от 1998 до 2005 г. живее и работи в Швейцария, където завършва Академия за педагогически науки с признат докторат. Специализира и преподава в областта на валдорфската педагогика, историята на философските системи и социалната психология. Автор e на над 30 стихосбирки, както и на други творби. От края на 2012 г. е директор на изд. "Български писател", а от юни 2014 г. - председател на Съюза на българските писатели.


- Г-н Ангелов, неотдавна навършихте 70 години. С какви чувства посрещнахте този юбилей?
- Със смесени чувства, защото едва ли някой се радва на неумолимостта, наречена остаряване. По-важно е как човек се чувства на толкова години. Лично аз усещам още сили в себе си и това ме кара не само да чертая бъдещи планове, а и да ги изпълнявам, доколкото мога. 
- Ако направите равносметка, какво успяхте да постигнете и какво си оставяте занапред?
- Все още не ми се иска да правя равносметка на постигнатото, ако въобще нещо съм постигнал. Важното е да не угасват стремежите, които са главната движеща сила за всеки човек. А стремежи и несбъднати мечти имам в излишък.
- Връщайки се назад във времето, спомняте ли си кога посегнахте към перото и белия лист? Кога разбрахте, че поезията е част от Вас? 
- Спомням си, че първата ми детска страст в сферата на емоционалните предизвикателства беше рисуването. Рисувах часове наред - без прекъсване, без паузи. Неизбежните игри прекъсваха това мое влечение, но пък засилваха  страстта ми към изобразяването на всичко онова, което съм видял и ме е впечатлило. Рисувах фигури на хора и животни, по-късно - къщи, крепости, рицари, автомобили, влакове и самолети. От онези далечни времена имам бегли и неясни спомени. Приятели на родителите ми идваха вкъщи на гости, сред тях имаше и професионални художници, които ми показваха как да оформям и къде да разполагам фигуративните елементи, какви да бъдат пропорциите между близките и по-далечните предмети в триизмерното пространство. Бях записан в подготвителен клас-забавачница, в която ни подготвяха за първи клас. За радост, вече знаех сричайки да чета и да пиша. Тогава - на около пет години - съм написал първото си стихотворение. Сестра ми Анета, която е с пет години по-голяма от мен, си го спомня и до днес. Тя помагаше, заедно с родителите ми, да подготвям уроците си, а аз с удоволствие се ровичках в нейните учебници и читанки. Живеехме на стотина метра от сградата на Панагюрското читалище „Виделина“ и използвах тази близост, за да взимам книги от детския отдел на библиотеката. Случваше се понякога да заема книжки в ранния следобед, а надвечер ги връщах, вече прочетени, за да занеса вкъщи следващия ми избор. Постепенно писането на стихове измести увлечението ми към рисуването, тъй като родителите ми не позволиха да кандидатствам в Художествената гимназия, защото сестра ми вече беше студентка в София. Искаха да имат до себе си поне едно от двете си деца и сигурно са имали право. Тази забрана тогава ме натъжи, но не чак толкова, и постепенно насочих сетивата си към рисуването с думи.
- Кога и как излезе първата Ви книга? 
- Първата ми поетична книга книга беше входирана в издателство „Народна младеж“ почти осем години, преди да види бял свят. Не съм променял съдържанието й и не е имало никаква редакторска намеса. През 1977 г. поетът Матей Шопкин, тогава секретар на СБП, написа кратък предговор за бъдещата ми книга. И се започна разточително размотаване - от година в година, от редактор на редактор. Едва когато завеждащ отдел „Поезия“ стана поетът Петър Андасаров, с негова подкрепа и с препоръките на директора на „Народна младеж“ Евтим Евтимов, книгата стана факт. Петър Андасаров беше и неин „кръстник“. Той предложи заглавие на стихосбирката да бъде „А върху ножа - детелина“, което е стих от стихотворението ми „Камбана“. Благодарен съм на всички, които написаха отзиви и рецензии за тази тъничка книжка, скъпа за мен, но доста закъсняла... 

- Кое Ви вълнува, когато пишете? Как пишете? Кога пишете? 
- Вълнуват ме преди всичко необикновените неща. Случващото се край нас носи неизброими теми за поетично творчество. Ала още по-трудно е да се търси и намери поезията сред обикновените наглед феномени. Поезията има преимуществото да съществува извън времевите и пространствените измерения, прекрачвайки границата между живота и смъртта, и да се чувства уютно в паралелните светове. Там, където завършват пределите на ординерните науки и каноничните религии, започва царството на поезията. За да се стигне дотам, е нужно вдъхновение, чиято природа все още остава неразгадана. Ето и моят несръчен опит да дам лирическо определение на поетическото вдъхновение:

То е матова светлинка,
от вселените сътворена.
То е алената река
на прерязаната ми вена.
Неизказаното е то
и не може да се опише -
необятно като престол, 
който тук е поставен свише.
Не материя, а маяк
за посърналата надежда,
то е онзи съдбовен знак,
в който бъдещето се вглежда.
То е нашето друго аз -
непознато и полудиво,
яснолико като елмаз
и сияйно като огниво.

Опитвал съм се да предизвиквам вдъхновението, но то е много капризно. Поне при мен е така. Когато съм сядал да пиша стихотворение, никога не се е получавало нещо, което да ме удовлетвори истински. Нося отделни стихотворни елементи в съзнанието си продължително време и търся най-точните думи, които трябва да застанат в такава комбинация, която ще донесе удовлетворение не само за мен, но, надявам се, и на читателя. Творческото писане е сложен и строго индивидуален интелектуален процес, затова съм далеч от мисълта да предлагам рецепти за сътворяване на поезия. Тя е призвание, докосващо най-чувствените мембрани на човека, и към нея е необходимо да се отнасяме с респект. Поезията не е хоби, нито лесен начин за задоволяване на егоистични стремежи. За мен тя е необозримо познание и свещенодействие пред високото слово.
- Намирате ли време за поезия в днешното непоетично време? Или може би точно такова време е за поезия? 
- Времето никога не стига, затова трябва да се краде от свободното време и от времето за сън. Поезията е навсякъде - около нас и в самите нас, стига човек да има сетива за нея. Тя отдавна е престанала да бъде сбор от елементарни чувствени представи, а парадоксалността и алогичността са двете константи, около които се завихрят осъзнати и неосъзнати страхове, надежди, страсти, покруси... Убеден съм, че поетическото словото има неимоверната сила да променя и възпитава човешката личност. Този импулс ме кара да търся и намирам време за създаване на поезия. 
- Вашият път в живота неизменно е свързан с литературата. Кои са най-важните гари, на които спирахте досега по пътя, и каква е посоката? 
- Литературата е словесно изкуство и то е свързано иманентно със социалното битие на хората. Отдавна тя е част от индивидуалното съзнание и компонент на обществените взаимодействия. Важността й се изразява и във факта, че борави със словото, което пък е философската парадигма на всяка нация. Ние сме наследници на литературен език, създаден едновременно като държавен и църковен. Официализирането му е започнало в далечната 893 г. по време на Преславския църковен събор. Днес българската кирилица е призната за една от трите официални азбуки на Европейския съюз. И е много притеснително, че все още не е приет Закон за защита и употреба на българския език, на българските писменост и книжовност. Надявам се, че оглавяваният от доц. Наталия Киселова български парламент ще разгледа нашия законопроект и ще даде зелена светлина за превръщането му в закон. 
- Списание „Читалище“... Каква е тази любов вече толкова години?
- В списание „Читалище“ започнах работа през лятото на 1981 г. Вече бях зачислен като аспирант в Института по философия към БАН, в секцията „История на философията“. Реших, че работата в най-стародавното българско списание „Читалище“ ще бъде благоприятна възможност за разработване на дисертационната ми тема „Влияние на античната философия върху Българското възраждане“. Боян Балабанов - главен редактор на сп. „Читалище“ - известен драматург и дългогодишен председател на Съюза на народните читалища, беше харесал мое стихотворение за корица на списанието. Изпрати ми писмо с покана да започна работа там. Приех с благодарност тази покана и останах до края на 1985 г., след което започнах работа в Комитета за телевизия и радио. През май 1990 г. се проведе Възстановителният конгрес на Съюза на народните читалища и за негов председател с пълно единодушие бе избран изкуствоведът проф. Атанас Божков. Този конгрес имаше за задача да възвърне автономността на читалищата, защото преминаването им към Комитета за култура бе станало в противоречие с Наредбата-закон за читалищата, приет през 1945 г. Конгресът гласува тези промени, но реалността си остана същата. Трябваше да се явя на конкурс за главен редактор на списанието и спечелих, не без помощта на моите колеги от редакцията, които ме подкрепиха безрезервно. И тогава започна истинска одисея, тъй като в началото на 1991 г. Министерството на културата взе решение да не субсидира своите печатни издания. Трябваше да се съкращават хора и да се търсят пари за издаване на броевете. Променен беше и редакционният съвет. Успях да абонирам за сп. „Читалище“ всички световни центрове по българистика. Тиражът му надхвърляше 5000 екземпляра, от които 600 стигаха до близо 70 страни по света... Ала някои оцветени в синьо недоброжелатели не харесаха такъв просперитет и започнаха масирани нападки срещу „Читалище“, идващи най-вече от рупора на СДС - в. „Демокрация“. Хора от екипа на тогавашната министърка на културата Елка Константинова изгониха редакцията от помещенията на ул. „Александър Батемберг“ №4 и започнаха „странстванията“ ни из София. Няколко столични читалища предоставиха свои помещения, в които съхранявахме архива на списанието. Проточиха се тежки и продължителни съдебни дела със самозабравили се псевдодемократи. Спечелихме ги, върнахме се отново там, откъдето бяхме изгонени, но тежките рани, нанесени на възрожденското списание „Читалище“, не могат да заздравеят и до днес. На 1 октомври „Читалище“ навърши 155 години от съществуването си. Сред имената на настоящия редакционен съвет е Негово светейшество патриарх Даниил. Той, Видинската митрополия, Съюзът на българските писатели и списанието са инициатори и организатори на набиращ популярност Национален литературен конкурс, посветен на идеите, завещани ни от екзарх Aнтим I.

- Ще споделите ли с нашите читатели за престоя си в Швейцария? Какво Ви даде той? 
- С Швейцария е свързан продължителен период от живота ми - повече от двадесет години. Заминах през есента на 1998 г. и там завърших второто си висше образование, специализирах и работех по специалността си - валдорфската педагогика. Богат съм на прекрасни впечатления от тази възхитителна страна, от нейните достойни и почтени хора. Мисля, че Швейцария може да даде много на нашите държавници като добри и проверени във времето практики. Там всеки работещ притежава персонални и неприкосновени банкови сметки, на които се трупат пенсионните му вноски. Когато настъпи времето за пенсиониране, в тях вече има стотици хиляди швейцарски франкове, служещи за формиране на справедлива и достойна пенсия. И още един факт. Средната месечна работна заплата в Швейцария е най-висока в целия свят - близо 7000 щатски долара. Тази държава е водила война за последен път преди 526 години. На 22 юли 1499 г. край крепостта Дорнек швейцарската армия побеждава австрийците, а по-късно обявява неутралитет за вечни времена. 
- Поехте Съюза на българските писатели и издателство „Български писател“ в труден момент. Какво постигнахте за тези вече над 10 години?
- На този въпрос не е етично аз да отговарям, защото може да прозвучи самохвално. Все пак ще отбележа, че постигнатото не е малко, ако се имат предвид предизвикателствата, които трябва да се преодоляват. Важното е, че Съюзът на българските писатели съществува като част от гражданското общество. Съществува и издателство „Български писател“, което не позволихме да бъде приватизирано и съществува като издание на СБП. От тази година започнахме издаването на поредицата „Български класици“. Първите три книги съдържат стихове на Николай Лилиев, Валери Петров и Любомир Левчев. Съвсем наскоро отпечатахме и биографична книга за дарителя на гигантските кристали Илия Делев, написана от племенницата му проф. Надежда Делева. Писателският съюз намира искрена подкрепа лично от президента Румен Радев и от цялата президентска институция, а съвместно с Министерството на културата осъществяваме редица литературни проекти. Работим ползотворно с чуждестранни писателски организации и с ръководствата на десетки български общини. Миналата седмица беше излъчен поредният носител на литературната награда „Изворът на Белоногата“. Тя се връчва от Община Харманли с наше участие от далечната 1981 г. досега. На 14 октомври в Първомай ще бъде обявен носителят на Националната награда за поезия „Слав Хр. Караславов“, а през ноември в Нови пазар ще обявим носителя на Националната награда за литература за деца „Калина Малина“.
- Какво е мястото на Съюза на българските писатели в днешното общество?
- Съюзът на българските писатели е създаден в мрачен за България период. През лятото на 1913 г. е подписан несправедливият за България Букурещки договор, който води до национална катастрофа. Демобилизирани млади офицери решават да създадат сдружение, което да съхрани българското слово и неговата най-висша проява - литературата. Така на 8 септември същата година се ражда нашата организация. Сред учредителите й са: Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Кирил Христов, Пейо Яворов, Йордан Йовков. За почетни членове са привлечени: Иван Вазов, Антон Страшимиров, д-р Кръстьо Кръстев... През 1919 г. Иван Вазов дава съгласието си да бъде избран за почетен председател на Съюза. Затова с гордост наричаме нашата организация Вазовия съюз.
В днешното несигурно и лишено от истински идеали време ролята на СБП става все по-осезаема. Все по-непреклонно заставаме срещу опитите за подмяна на националните светини. За разлика от формиралата се групичка литератори неолиберали, ръководството на Съюза на българските писатели смята, че българската литература е едновременно и музей, и пантеон, защото нейните творци през вековете са били патриарси, духовници, учители, книжовници, революционери. От Светите братя Кирил и Методий и техните ученици, и от първата възрожденска кохорта начело с Паисий Хилендарски до съвременните родни писатели времето е белязало нашата история с литературни творби, които имат пълното основание да обогатят съкровищницата на световната литература. Няма да забравя как Нобеловият лауреат Мо Йен, автор на бестселърите „Червено сорго“ и „Уморен до смърт живея“, и зам.-председател на Асоциацията на китайските писатели, призна, че един от литературните му кумири е Елин Пелин. Мога да дам още такива примери.
- Вашият поглед върху съвременната българска литература? Няма ли разделение и тук, както навсякъде в нашето общество, по политически критерии: за да си успешен, трябва да изповядваш евро-атлантическите ценности и да хулиш социализма? 
- Литературата е огледало на обществените реалности и, колкото и да се стремят някои литературоведи да налагат мнението, че тя трябва да бъде изключена от социалните парадигми, толкова по-осезаемо се откроява техния зле прикрит фалш. Преди псевдодемократичните промени в литературата царствено се бе разположил методът на социалистическия реализъм, а днес тържествуват глашатаите на евро-атлантически ценности с неясен произход и още по-неясно бъдеще. Обществото ни се развива спираловидно и е невъзможно връщането назад, но не отрицанието, а добротворството е истинският път към какъвто и да е просперитет. Другото е ненавист, която лесно може да се изроди във фашизъм или производните му. 
- Чува ли се гласът на българските поети и писатели? Вслушват ли се политиците ни в него? 
- За голямо съжаление, гласът на стойностните български писатели е съзнателно заглушаван. От телевизионните екрани се появяват познати до втръсване послушковци, на които е казано какво да говорят. Те си мислят, че формират обществено мнение, но всъщност произвеждат обществена ненавист. Тези майкопродавци се кичат с международни и казионни литературни награди, а дълбоката държава услужливо им издава книгите и ги разпространява по света с парите на бедния български данъкоплатец.
- Вие самият сте ляв човек, никога не сте криели членството си в БСП. Какво е бъдещето на лявата идея у нас?
- Лявата идея може да просъществува, ако на нея се посветят идеалисти. Моята констатация е, че кариеристите са много повече от идеалистите. Доста хора възприемат партийната работа като вид бизнес. Не знам коя от групите ще надделее. Надявам се да спечелят онези, за които социалната справедливост стои над личностното облагодетелстване.  
- Как ще коментирате ширещата се у нас сред определени среди русофобия? Не е ли това болестно състояние?
- Категорично русофобията е болестно състояние. Нагледахме се и се наслушахме на опиянени от злобата си особи, приканващи към война с държава, която ни е освободила от османския петвековен гнет. Като подкрепа на отговора бих искал да цитирам част от моето стихотворение „Реставрация на обелиска“:

Той се издига вече тридесет и пет века,
напомняйки, че нищо
не се е променило.
Човекът остава враг на човека -
да го унищожи дава драго и мило.
А нападнатият няма с какво да се защитава -
отдавна правата му са отнети
и затова поразително наподобява
гротескна фигура
на Джакомети...

Съюзът на българските писатели и аз искаме час по-скоро да приключи войната между Украйна и Русия, както и да спре геноцидът в Ивицата Газа.
Светът изживява най-страшната криза след Втората световна война. Локалните войни могат да прераснат в световни и това ще бъде гибелно за всички нас. Всяка страна от позицията на собствената си съвест трябва да направи това, което е важно и неотложно. И български, а и най-изявени световни писатели са били защитници на мира. Присъдената посмъртно на Никола Вапцаров Световна награда за мир е с участието в журито на двама Нобелови лауреати - Пабло Неруда и Фредерик Жолио Кюри. Първият председател на СБП Иван Андрейчин емигрира в неутрална Швейцария през Първата световна война и се включва в оглавяваното от Анри Барбюс международно движение за мир. През седемдесетте и осемдесетте години на миналия век нашият съюз беше инициатор и домакин на международните писателски срещи „Мирът - надежда на планетата“. Със съдействието на президентството бяха възстановени международните литературни награди „Христо Ботев“ (за публицистика) и „Никола Вапцаров“ (за поезия). Надявам се от тази година да започне тяхното връчване.
- Имате цял цикъл стихотворения, посветени на наши възрожденци. Самият Вие сте от революционен край, от Панагюрище. Темата за България минава през цялата Ви поезия. За какво Ви боли най-много? И каква е рецептата за тази болка? 
- Възраждането остава най-чистият и неопетнен период от родната история. Изградени са стотици църкви, училища и читалища. Издават се вестници, списания и книги. Дори в Браила е учредено Книжовно дружество по идея на проф. Марин Дринов. През 1870 г. Отечеството ни има своя Екзархия, чествайки 1000-годишнината на Българската православна църква. И всичко това е постигнато под сянката на кървавия османски полумесец, при липса на самостоятелна държава и централизирана власт. Щом българският ген е устоял тогава, значи е безсмъртен!
- Какво ще пожелаете на читателите на в. ДУМА?
- Пожелавам им преди всичко здраве и кураж да се справят с предизвикателствата на суровите и несправедливи реалности. Читателите на този вестник са мои братя и сестри по идеи и им се покланям доземи!