Поезия

Таньо КЛИСУРОВ е роден на 23 май 1944 г. в Мъглиж. Завършил е българска филология във Великотърновския университет. Работил е в културния отдел на в. "Септември", бил е главен редактор на литературния алманах "Хоризонт" и на в. "Вик".
Автор е на 9 стихосбирки. Първата му книга "Южна гара" получава голямата награда на литературните празници "Южна пролет" в Хасково. Носител е на Наградата за поезия на СБП и редица други литературни награди.
Понастоящем живее и работи в Стара Загора.
                     
Обсаденият град


Живеем в Троя. И дочувам ропот
сред гладната тълпа от седем дена,
че може би дори ахейско робство
е по-добро от свободата обсадена.

Отвън са враговете. Нямат милост:
като животни диви ще ни погнат.
А вътре въздухът дъхти на гнилост,
на утрешни предателства и подлост.

В очите на жените вече виждам
готовност със ахейците да легнат.
Мълчи Приам, сега не го е грижа
за трона, за народа пренебрегнат.

Останали са само шепа войни,
готови да умрат за чест и слава.
Дежурят те по кулите ни бойни -
учудени, че фронтът опустява:

на мястото на вражите разгроми -
огромен кон... Дошъл е сякаш свише...
Съдбата ни, предречена от Омир,
дали ще може да се  пренапише?





Вдовиците на Троя


Вдовиците на мъртвите герои
забрадките си траурни свалиха.
Когато падна обсадена Троя,
набързо си намериха женихи.

Животът продължавал...Стара теза.
А се кълняха, че ще имат сили
да не делят постелята с онези,
които любовта им са убили.

О, женска слабост!
               След жестоките промени
как бъдещето утре ще отсъди:
децата, от любов с врага родени,
ахейци ли, троянци ли ще бъдат?

Враждата ще изчезне и самичка
с пожари, саможертви, смърт нелепа...
А времето над всички и над всичко
ще слага бавно пластовете пепел.


Монолог на стария войн

Да бъдеш старец в Троя бе заслуга,
добита със достойнство и с честност.
Аз щит съм носил и вървях след плуга,
деца създадох, за да ме заместят.
Но ето че дойде мигът, във който
пожарът миналото ми изпепелява,
дългът изпълнен вече губи стойност,
по-нисш от роб съм, беден, унижаван.
И ровя се из градските боклуци,
коричка хляб намеря ли, е слука.
Тръбите вражи със протяжни звуци
напомнят ми: ахейците са тука,
напомнят ми, че изходът един е:
сам да забия меча си, където
все още във гръдта ми бавно стине,
но бий с последни удари сърцето...
Прощавай, Троя, знам какво ти коства
таз наша битка - волно да се диша.
Дойдоха страшни времена на робство
и гордият напълно е излишен.

  
Пленените троянци

Нас дори смъртта ни пренебрегна.
Боговете глухи бяха в боя
за молбите ни да паднем в него
като истински бойци на Троя.

И сега - навързани, без слава,
гледаме: врагът, където мине,
как руши, насилва, поругава
скъпите ни бащини светини.

И къде е смисълът? Родина,
храм свещен, любов -
               мираж нетраен...
Няма вече ни една причина
подвига ни днес да оправдае.

Станаха страхливците герои,
подлеците са на власт с врага ни,
бюст от мрамор вдигнаха на тоя,
който първи в боя се огъна.

Някой казва: все пак свободата
нейде зад морето била жива...
Страшно е да бъдеш жив, когато
твоят свят пред  погледа загива.

Краят

Деца на Троя, за съдбата ви се плаша:
платените ахейски демагози
пак ви внушават, че бащите ваши
виновни са за тази драма грозна.
Ако вратите крепостни самички
отворили са пред войските вражи,
пожарите, смъртта, бедите... всичко
е можело да се избегне даже...
Посятото съмнение разяжда
желанието да си отмъстите,
подхранва тайно недостойна жажда
за примиренчество, за тих живот, и ситост.
Не коня дървен с подлата засада,
не загубата тежка подир боя -
ерозията във душата млада
е всъщност краят на антична Троя!