Поезия

Пламен КИРОВ е роден на 29 март 1961 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".
Носител е на национални литературни награди за поезия и проза. Под печат в престижно пловдивско издателство е новата му стихосбирка "Къща в небето", която ще излезе по случай 50-годишнината му. Специално за приложение "Пегас" поетът предлага настоящия цикъл от стихове.

Тъгата на моята представа за добро

В клинописа на земята напукана
бавни сенки въртят тъмни епоси,
а очите изгарят от звукове,
с които викам в небето си.

И раздрусал брада като урод,
по библейски проклинам съдбата си,
навлязъл в небесния увод
на предсъдните градуси.

Покачен на кокили небесни,
през хоризонта кръгъл прекрачвам
и достигам онези песни,
с които в небето плачат.

Запалил дневно пълнолуние,
взривил средзвездните аритмии -
чакам Бог да ме целуне
и да изпее сълзите ми.

Чакам прошката да ме издуе
като корем на небесна принцеса
и нещо в мене да чуе,
че вече е песен.

И простен, и простил - да се върна
в синкопа на живота си майчин,
а в небето да светят тръни,
невъзможни да се изплачат.


Възраст

Напоследък отведнъж остарях.
Не живея, а само си спомням.
И пари бучката старчески страх
дъното на утробната стомна.
Протяжна е болката. Като язва.
Нещо спукано. И незараснало.
Някакво въгленче отбелязва
точно мястото неизгаснало.
Нещо в мен е така невъзможно.
Някак съм си много далечен.
В релефа на вените ми, подкожно,
болно бие животът ми течен.
Не е моя душата ми. Но я нося.
Като облак неокапала шума.
Като чувство - сиротински босо.
Като есенна дума.
И клоните ми до ствола се свиха.
Приличам на килнато минаре.
Някакъв гарван, бавно и тихо,
ме обхожда, преди да умре.
Сам за себе си. Всичко друго изтрих.
Бих могъл да се самоизям.
Остарях. Отведнъж го открих.
И сега ще го знам.


Рицарят, сълзата и земята

Аз лягам в себе си - във свойте кости,
като в пружинено легло,
а сякаш съм в доспехите на паднал рицар -
безпомощен и смешен.
И трагичен.
Проскърцвам като катафалка,
потеглила към гробища ръждиви.

И в мен -
сълзите в мен се вкаменяват.
Прораснали са като сталактити
и пещерните им епохи -
саблезъбо -
са зинали във мен.

Да можех -
отхапал бих живеца на душата си -
да рукнат
гнилите оттоци
на скръбта ми
и на сълзите призрачните пръсти
лицето ми да скрият като шепи.

Но вкаменен от неподвижни мисли,
аз лягам в себе си като в земя
и моето небе ръждясва
от неизплакани дъги.



Готика на мрака

Сенките мълчат -
до черно преповторени
на всеки
дневен повод,
на всяка двуизмерност.
А, всъщност,
те са нощното ми
истинсто говорене.
И истинската моя черност.

И гледаме се
в упор -
еднакъв ни е ръста.
И май -
с живота мой - познахме се,
така че -
забравили кръвта си,
яростна и гъста,
над вените си тъмни
стоим и плачем.

Нощта събира своите.
И в звездната й църква
черкува се съдбата ми
с угасналото паство.
А аз мълча във мрака.
И много бързо
мръквам.
Но жив съм.
Много жив съм.
Така - до светотатство.


Смъртта на минотавъра

На одеялото шарките - ярките ребуси...
Лабиринтът... Твойто тяло е пътя.
И целувам гърдите ти - ереси,
родили греха на дъха ти.

Малка блуднице, ще се свия в      пространството,
ще оставя плътта ти неукротена
сама да осъзнава тайнството
на своята хищна вселена.

А когато утихнеш - укротена и мъдра,
любовта си превърнала във омраза,
ще ти поднеса главата на люляка къдрав
в испанската яка на вазата.