Поезия

Василка ХИНКОВА е родена в с. Реселец, Плевенска област. През 1950 г. завършва българска филология и руски език и литература в Софийския държавен университет. Работи като редактор в Радио София и издателство "Народна култура". Автор е на 24 книги с поезия и белетристика, сред които "Лека нощ, мамо" (1989), "Произнеси името ми" (1996), "На гости при никого" (2000), "Човек се ражда за радост" (2007), "Да се родиш в сряда" (2009), "Заради миговете щастливи" (2011) и др. Носител е на орден "Кирил и Методий", I степен, член на Съюза на българските писатели.



Баща ми

Сутрин чай си свари, приседне пред телевизора,
после през преспите в двора пътеки разрине.
Нещо си сготви. Зашие си копче на ризата
и така подир мама караше седем години...
Заглавикваше се с лозето, пръска, копае,
и той като другите лозари грижи да има,
поизлезеше с хора да се види накрая
и денят му някак си минеше, ала зиме
преспи - бели мечки - щом легнат на двора
и оловното небе земята прихлупеше
нямаше вкъщи с някого да си поговори
и думите - буци на гърлото му, се трупаха...
Викахме го при нас сам на село да не самотува
в празната къща, самотата да го не пие...
В нея, докато бил жив, щял да си кукува,
дето си бил сам на себе си сайбия...
Старо дърво не се пресажда, повтаряше
и на село сам си седеше до края баща ми,
дето зле-добре живота си бил прекарал,
дето бил коренът му и гробът на мама...


За огъня

Когато беше скъп кибритът, никак
не беше срамно във едно далечно време
за огън у съседа през стобора да повикаш
или пък огън той от теб да вземе...
И въгленчета от съседската жарава,
подадени със блага дума в здрача
добросъседски от човека на човек тогава
стоборите прекрачваха...
И някак си да можеше през вековете
да види Прометей би се зарадвал много,
че си е струвало във древността от боговете
за тези хора да открадне огъня...
Ни блага дума днес, ни огън през стоборите.
Заключени са вече и вратите, и душите.
Съсед съседа не познава и не си говорят...
Дали защото поевтиня кибритът?...


Хоро

Пъстро и весело хорото се люшка
и свирня след свирнята се сменят
северняшката със пайдушката
и пайдушката със еленината...
Ту чевръсто хорото, ту мудно
живописно се вие, развива
и пищи кларинетът и тъпанът дудне
и душата от радост прелива...
И е тесен за хорото мегданът
и дали сърцето ми бие не зная
или тъпанът думка припряно,
ала знам, че продъни ли се накрая
тъпанджията с юмруците тръпни
ще задумка със все сила тогава
на небето по синия тъпан
и хорото ще продължава...


Птица

Отлитаха на дълги върволици
ятата със прощален грак,
внезапно на земята падна птица
като изпратен от небето знак.
Нетукашна, със злато по перата,
навярно от далечни ширини,
политнала на юг с ятата
да презимува в топлите страни...
Безпомощна, уплашена, красива,
с избила кръв по златните пера,
но ни една врата гостолюбиво,
не се открехна и не я прибра,
да й превърже и да излекува
обагрените й във кръв крила,
на топло птицата да презимува,
да бъде гостенка добре дошла...
Смрачаваше се. Мъничката драма
не трогна, не прекрачи ничий праг
и птицата бе приютена само
единствено от падащия мрак...


Благодаря ви, хора!

От вас в душата нося белези несметни,
и рани, дето няма никога да се затворят,
не бих могла обидите ви да пресметна,
нито злините, дето сте ми сторили...
Но пак от вас в минути съдбоносни
и помощ, и подкрепа съм изпитвала:
когато моят млад живот вися на косъм,
един човек със скалпел ми настави дните;
когато чужда и сама във град далечен
треперех без подслон човек несрещан
ме приюти в дома си в мразовита вечер
без да поиска за отплата нещо...
И пак във часове на болка и страдание
от самота и скръб когато съм умирала,
и плакала, и полудявала от отчаяние,
при вас утеха и раздумка пак намирах...
И пак от вас целебна дума ще очаквам,
и добрина, и щедрост. Хора мили,
добри и зли, сърдечни, завистливи, всякакви,
благодаря ви за меда и жилото!...