Поезия

От редактора

Драги читателю, 

В днешното издание на "Пегас" ще получиш нова доза басномонолози от тазгодишния носител на Националната литературна награда "Христо Смирненски" поета Атанас Звездинов. Прочети ги и се замисли...

Монолог на важната клечка

Мислех, че съм Важна клечка.

Вярвах си, че няма пречка.

След като Лъвът могъл би 

с мен да чисти свойте зъби,

да ме носи зад ухото,

да му служа със охота...

Да споделя дни омайни, 

да знам всичките му тайни...

Но... изпаднах, както ходи, 

та на мене се убоде.

И избухна във омраза.

И направо ме заряза.

В миг за моята услуга 

се намери клечка друга...

Почнах да бода ужасно 

и наляво и надясно -

да би нещо променило, 

дето бе ми навредило...

И ми рече буболечка:

"По-полечка. По-полечка.

Нищо, че си важна клечка."

Монолог на властника

Властта ми даде всичките права, 

но кой бе отговорен за това

не си зададох важния въпрос. 

Докато не разбрах, че съм й гост.

Властта ми даде всичките права, 

да се самозабравя от това.

Но аз не го видях и осъзнах, 

и се оказа безвъзвратен грях.

Властта ми даде всичките права.

Защо не се уплаших от това!

А без да се привържа полетях.

Така изгубих себе си. И тях...

Властта ми даде всичките права.

Но имах ли заслуга за това?

Не го разбирах, и не го разбрах, 

докато тя не се превърна в прах.

С властта изтляха всичките права, 

но късно беше да прозра това.

Монолог на фурнаджийската лопата

Най-малко, знае се, властта се клати 

от фурнаджийските лопати.

Защото те усещат, както трябва, 

кога кой ще им предостави хляба.

Но онзи ден една от нас се втурна, 

обзета от тревога в нашта фурна:

- Да знаете лопатата, сестра ни, 

отново и задълго ни засрами.

При смяна на властта не само кръшка, 

но бързо боядисва свойта дръжка.

А казвахме й всички: "Опомни се!

Наскоро ти се пак пребоядиса.

Не можеш хляба да печеш, докато 

не ти е изпопадала боята."

Монолог на подставеното лице      

Не знам наистина ли съм лице, 

или съм средство със сериозна цел -

да предостави самоличност чужда 

навсякъде, където има нужда.

Но мисля вече - цел ли е целта, 

когато нарушиш законността?

Лицето е лице, за да приеме 

и всяка почит, но и всяко бреме.

И ако е така, какво съм аз?

Измислена, опорочена власт.

И който я отнеме, би бил прав - 

лицето без очи - то си е гаф.

Така че няма оправдана нужда 

да си лице със самоличност чужда.

Монолог на майстора на пластелина 

От повратната година 

майстор съм на пластелина:

Фигурки еднакви вая. -

За какво са, точно зная.

И са все добре приети 

с титли в университети.

Никак, никак не са тъпи, 

но ги слагам във калъпи, 

че така са им по-лесни 

нотите на мойте песни.

Знам, че трябва да отстъпя 

после всекиму калъпа -

със ищах и със надежда 

новите да произвежда.

И не ги пека от глина, 

да не ги хабя мърцина. -

Според свойте интереси 

други някой да омеси.

Монолог на овчата кожа

Не щях, облечен в мене, да напада 

Вълкът успешно тъкмо мойто стадо.

Но тъй се случи, и то неведнъж - 

на мене да ми казва: "Ти се дръж!"

И се държах - да не го разпознаят.

От него бях по-подлата накрая, 

че може би за своя вълчи нрав 

предателка бях аз, а той бе прав.

Съдбата, явно, затова ме тръшна.

Защото измених на свойта същност.

Сега лежа - захвърлена и чужда.

Вълкът от мене вече няма нужда.

Монолог на попарата                   

Вдига ли се нейде пара, 

знай, че се дроби попара.

Но каква е, но каква е, 

който я дроби го знае.

Ако е попара чужда, 

да разбираш няма нужда.

Но попара ли е твоя, 

между грижите си брой я.

Не забравяй грижа първа:

Който я дроби, я сърба.

Монолог на яслата

Не си мислете, че съм доморасла, - 

навсякъде си имат своя ясла.

И никъде не е съвсем различна.

Навсякъде на мене е прилична.

И затова от укори боли ме, 

че оскверняват свястното ми име:

Хранилка съм била за готованци, 

привличала съм само самозванци...

Нима съм аз виновна, че ме бранят, 

успелите от мене да се хранят, 

проправили пътечки и пътеки?

Зависи ли от мен, ще гоня всеки, 

защото недоволство ме тресе:

Освен от мене, сам да си пасе.

Монолог на корупцията

Не иска никой да го виждат с мене.

Но неизменно всеки изкушен е.

И ако не е от причина друга, 

то - от необходимост за услуга.

И всички знаят моята магия, 

и аз не се опитвам да я крия - 

във всички случаи Парата тя е 

и всеки иска да я разпознае.

Един я дава, другият я взима 

и все еднакво е необходима.

Един за мене някого подсеща, 

а друг чрез мене пък прикрива нещо:

Не прави както трябва, но си плаща 

на този, който трябва да го хваща.

Монолог на покварата 

От нравствени растения отвара,

но казват, че съм вкиснала - Поквара.

Била съм императорска напитка, 

за всякакви различни люде - китка.

Но който ме е пил или закичил, 

пред гибелта си после коленичил.

Пиянството от безконтролна власт, 

от бездните на преизподня глас...

Една ръжда, като земята стара, 

убивала наследството - Поквара.

И нека наглостта ми е отбрана, 

родена от властта криворазбрана,

неизлечим е, който ме опита.

И който ме опита, не полита.

Монолог на кошницата

Би трябвало да ми е все едно 

кой ще ме пълни. Рекла бих "дано".

Плетеше ме за себе си един, 

а друг - за своите дъщеря и син,

а трети пък плетяха ме за продан...

Но и тогава беше за народа.

И най-накрая по добри привички 

за себе си май ме плетяха всички.

Не можеше друг друго да очаква, 

защото бях за всичките еднаква.

Дали бе за добро или за лошо, 

но винаги ми беше пълен коша.

Сега съм само някаква роднина 

на кошници различни и мнозина.

И както съм от всичките най-бедна, 

направо ме е срам да се погледна.

Че само аз си спомням кой ме плете, 

а всички - кой обира плодовете.

Монолог на брашнения чувал

На никого за мен не му е жал, 

защото съм Брашнения чувал.

И всеки мисли, че като ме бие, 

все нещичко от мен ще придобие.

Така било е, но и не е май.

И моето брашно си има край.

Но свикнали сте всички и едва ли 

ще изберете чистите чували.

Бодлив монолог                    

Вървя върху бодливата ограда 

и никак при това не ми се пада.

Наляво падна ли, ще бъде грях.

Надясно падна ли, не съм от тях.

Така не исках тя да ги разделя, 

но беше то на времето повеля.

И двете бяха ужким едно тяло, 

ала несъвместимото побрало.

Вървят върху ограда между тях, 

чиято съвест не изпитва страх.

Едните, а и другите живеят, 

с въпрос - като какви да оцелеят.

Вървя върху бодлите и се питам 

наистина защо ги предпочитам.

Монолог на торбата с лъжи

Щом обещават ви торба с лъжи, 

не се чудете колко ли тежи.

Единствена от всички аз го зная 

и може да го споделя накрая.

Най-често към неистини ме тика, 

когато се забърквам в политика.

Не ме и разпознавате сред други, 

които се предлагат за услуги.

Но и да ми повярвате е рано, 

когато в мен е само обещано.

Когато съм завързана, съм тежка.

Развържат ли ме, може би е грешка.

Нали лъжите са като балони 

и няма кой в небето да ги гони.

Монолог на пързалката 

Макар, че съществувам между вас, 

невидима, невидима съм аз.

И няма други като мен подобни, 

готови да пързалят неудобни.

Избраният, докато се усети, 

лети по мен, и няма парапети.

Защото съм неотменима част 

от неизбежната борба за власт.

Дали ще ме поставят или свалят, 

зависи - трябва ли да изпързалят.

По мене няма "късно", няма "рано" - 

по мене те пързалят нежелано.

Когото пуснат го по мен, тогава 

от целите си се отдалечава.

Монолог на храчката 

Как се случи в това време люто - 

нищо не остана неоплюто.

Плюе се наляво и надясно 

и навярно вече е опасно:

Ако някой с мен не се задави, 

то държавата ще се удави.

Нищо, че се противих горещо, 

случи се, че станах важно нещо.

Затова и вече нямам срам 

ни от малък - нито от голям.

Монолог на равносметката                 

Където и да съм, Светът 

сравнява ме с изминат път.

А аз си знам, че съм една 

неподражаема везна:

Претеглям действия и грешки, 

измервам радости човешки, 

припомням съвестите бдящи,

отхвърлям съвести рушащи.

Какво ли не, какво ли не...

Това живота ми отне.

И колкото изтичат дните, 

добре е, ако не се питам

кое накрая натежава -

"било" или "какво остава".

Монолог на метлата 

Покорна съм. Не съм била чепата.

(Това е същината на метлата.)

И зная как на всеки се помага.

И как е нужно да мълчиш зад прага.

Но случи се, че някой ме постави  

да бдя според обществените нрави...

Било ми е тогава да извикам.

И щяло ми се е да предизвиквам...

Когато знам, че не мета боклука, 

ами - когото не желаят да е тука.

На хулителите

Народът има приказка крилата 

и тя е: "Да си плюеш на сурата".

Огледай се из небесата ясни 

и я следи върху кого ще кацне.

От него нищо не очаквай вече.

Превърнал се е от човек - в човече.

Атанас Звездинов е роден на 5 август 1943 година в София. Завършва специалността "Славянски филологии" в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като редактор в Българското национално радио и издателство "Народна младеж". Автор е на близо 40 книги с поезия и проза за деца и възрастни. Съставител е на 14 антологии, превел е и издал няколко сборника с поезия от чешки, словашки и руски. Удостоен е с множество отличия. Тази година получи Националната литературна награда "Христо Смирненски". Член е на Съюза на българските писатели.