Поезия

Петя ЦОЛОВА е родена в Търговище. Завършва висше образование в СУ "Св. Кл. Охридски". Работи като журналистка във вестниците "Народна младеж", "Отечествен фронт", "Вестник за жената" и др. и като редактор в издателство. Публикувала е повече от 10 книги с поезия, от които в дебютната й стихосбирка "Земя през юли" (1970) я представя на читателите Елисавета Багряна. Авторка е и на три романа, документална повест, разкази, както и на многобройни журналистически публикации. Носителка е на национални литературни награди. Член е на  СБП.

Дали?

Защо и досега все търся
началото на смелостта.
И на страха началото.
Къде са?
...Напечени поляни, тръни и оси
и тънко змийско прошумяване в нозете ми...
Сърце да имаха тогава да не спрат
безумната ми крачка,
дали не щеше босата пета
главата змийска на страха
да смачка
за цял живот?


Мечтите

Някога мечтите ми знаеха,
по-добре и от мене самата, коя съм.
Не искаха и да чуят -
ни съмненията надменни на разума,
ни ропота на умората тежкокрака,
ни безконечните "трябва" на вечната делнична суета.
Теглеха здраво напред.
Не ги стряскаха срещите с черни дупки по пътя,
не ги мамеха златните клетки на лесни доспехи,
не ги трогваха разранените ми до кръв ходила.
Някога мечтите ми знаеха наистина
повече и от мен самата.
Толкова млади, а толкова мъдри мечти!
Но къде и кога те, непримиримите, се разпиляха?
Времето запокити ги сякаш вдън земя.
А сега?
Как и къде да вървя по-нататък,
когато не зная коя съм
без тях?


Думи

Изстреляни от микрофони,
                    телефони,
                         екрани,
                            трибуни,
от сутрин до вечер витаят край нас
думи, думи, думи...
Жива напаст над жива беда.
О, Господи, ти, който ни даде всичко:
Души - за цвърчене на живо
върху жаравата на дните ни,
нозе - за трошене
по изранените пътища на съдбите ни,
земя - да я тъпчем и тровим
като невинни вампири,
а тя да набира сили да се отърси от нас
в незнаен час,
о, Господи, защо на всичко отгоре
ни даде и тези езици,
да се стреляме, раняваме и убиваме
и със тях?


Ветровито

Стига си забивал в мене поглед остър.
Нещо те ядосва. Но какво? Не знам.
Кротко да пристъпвам, не умея просто.
Пея, както мога.
Плача, както знам.

Стига с подрав няващ поглед си ме стригал.
Уж за мен загрижен. Но дали? Не знам.
Само знам - не сменям ветровита грива.
Пея, както мога.
Плача, както знам.

Стига ме зарича с този поглед сричащ
любовта ни скрита да не проличи.
А дали любов е, щом на светло гасне?
Ден и нощ се питам.
И горчи, горчи...

Стига си ме мерил с поглед прекрояващ.
Расо кой е шил от цигански фустан?
Кръстопът ни чака, май, на кръст ще ни разпне...
Но аз и да пея,
и да плача знам.