Посланията на "татко Верди"

Д-р Магдалена Манолова

Откриването на новия сезон на Националната опера и балет някак естествено продължи празничната атмосфера от миналия сезон. В годината на световните празници, посветени на 200-годишнината от рождението на Рихард Вагнер и Джузепе Верди, първият ни оперен театър се вписа в тържествата със своя багра и принос. Премиерата на "Залезът на боговете" на 22 май бе българското отпразнуване на рождения ден на Рихард Вагнер, последвано от представянето на целия цикъл на "Пръстена".
С тържествените фанфари на операта "Аида" на 15 октомври се откри новият сезон на СО на рождения ден на Джузепе Верди, за да продължи с поредица спектакли на юбиляря. 

Уго де Ана по време на репетиция

Тези празници показаха на какво са способни изпълнителите и от какво има необходимост публиката. Стъпка по стъпка изпълнители и публика опознаваха измеренията на тоталния театър на Вагнер. В това трудно пътуване в света на немския композитор ансамбълът на първия ни оперен театър убеди публиката, че изкуството е начин за преоткриване на забравени ценности.
Ако пътуването с Вагнер бе непознато изпитание за музиканти и публика, то магията Верди я носим в сърцата си. На крилете на "татко Верди" са полетели във висок полет много от нашите артисти, а публиката винаги се е вълнувала от музиката му.
Всъщност има нещо съдбовно в раждането в една година на двамата великани. Те явно са призвани да сътворят двете най-големи оперни вселени, толкова различни, но така магични.
Премиерата на шедьовъра на Верди, операта "Аида", е началото на едно ново сътрудничество на Софийската опера - с Арена ди Верона, най-голямата открита Вердиева сцена, която празнува своя 100-годишен юбилей. Сцена, която българските оперни гласове са огласяли десетилетия, изписали са значими страници от историята на театъра. Новата постановка на "Аида" оживя в интригуващата визия и режисьорска концепция на известния аржентински режисьор Уго де Ана, в декора на Арена ди Верона и новите костюми на Софийската опера. Изборът на солистичния състав е с акцент върху тези, които участваха в първата българска постановка на тетралогията на Вагнер "Пръстенът на нибелунга".
Уго де Ана е известен като артист с оригинален почерк в съвременния оперен театър. Режисьор, сценограф и костюмист, той държи явно в ръцете си цялостното въздействие на идеите си. Неслучайно. Той завършва художествено училище в родния си Буенос Айрес, преподава изобразително изкуство и дизайн за телевизия и кино.
В тази постановка Де Ана бяга от познатата представа за "Аида" като пищен и зрелищен спектакъл. Потърсил е ракурса на човешката и социалната драма, прави публиката съпричастна на съдбата на героите. Той умело изплита нишките на сложните взаимоотношения между главните герои в триъгълника Аида, Амнерис и Радамес. Създава богата на контрастни емоции и обрати драматургия, заложени в музиката. Пред нас израстват истински герои, преживяващи всеки своя катарзис.
Де Ана предлага съвременна визия, изчистена от традиционния декор, изградена в едно възможно виртуално пространство, триизмерно, потърсено в огледално отражение на египетски релеф, основен фон на сменящите се картини. Осветлението, играта с отражението, стилизираните костюми, особено ефектната втора картина, в която двете съпернички за любовта на Радамес - Аида и Амнерис, разиграват истински театър с огромните червени ефирни платна, създаващи и мизансценното пространство за всяка от тях, триумфалната сцена, ефектно решена пирамидално, превръщането на пирамидата в гробницата на влюбените Аида и Радамес на финала и много други интересни решения създават различен образ от познатия на творбата на маестро Верди.
Цялата драма, разиграна в "кутията" на пирамидата, означава единството на място и действие. Нещо, което дава различен характер на изживяването на спектакъла от познатата зрелищност. Някои съкращения също допринасят за поддържане драматизма на действието. Позната практика днес.
Символ на абсолютната власт, по-силна и от тази на фараона, е тази на главния жрец. Той води действието. Той произнася присъдите. Уго де Ана насочва вниманието към сложните колизии на Аида и Амнерис, влюбени в Радамес. Аида, разкъсвана от любовта към Радамес и любовта към родината. Тя е тази, която прави Радамес предател в името на любовта им, но която приема смъртта заедно с Радамес като единствен възможен край. Амнерис, влюбена и ревнива, отмъстителна, но победила гордостта си, има сили да признае любовта си на Радамес, умолява жреците за милост, проклина жестокостта им, остава в своята самота над гроба на двамата влюбени. Все силни страсти, които разкриват дълбочината на образите, на драмата. Дали Амнерис не е по-драматичната героиня, молеща за любов, но отхвърлена и самотна? Постановката поставя доста въпроси, излъчва послания към нашето време. Не ни оставя равнодушни.
Главните герои в новата постановка са ни познати. Премиерата бе поверена на Радостина Николаева (Аида), Даниела Дякова (Амнерис), Мартин Илиев (Радамес), Ангел Христов (Рамфис), Бисер Георгиев (Амонасро), царят (Петър Бучков). Спектакъла води Ерих Вехтер, новият главен диригент на СО. Гледах генералната репетиция с втория състав. Гергана Русекова (Амнерис) и Габриела Георгиева (Аида) бяха по-убедителни, по-органични с характера на своите героини актьорски и вокално, по-близки до режисьорските изисквания в изграждане на драмата. Докато първият състав остана повече във вокалността на спектакъла и с някои интонационни проблеми. Явната преумора от голямото натоварване на певците през сезона си каза думата при премиерата, особено в първо действие. Второто бе по-добро. Органичността между сцена и оркестър също липсваше на доста места на премиерата.
Това не попречи публиката бурно да аплодира обичаните си певци, завръщането на една от най-любимите творби на Верди - "Аида". Интересът към спектакъла показва потребността от срещите с юбиляря Верди.
Премиерите на Софийската опера в последните години превръщат ул. "Врабча" в пищно зрелище. Елегантна публика от различни възрасти, държавници изпълват пространството, огньовете пред входа предвещават страсти. Тук изпитваме истинско чувство, че сме граждани на света, че и ние сме дали нещо на света с българското оперно чудо, че въпреки непредсказуемото всекидневие има светлина, светлина, която означава вяра в бъдещето.