Последният венец на Борисов

Еми Барух
Дойче веле

Днес Борисов си отива. Това пролича всъщност още вчера, когато се случи нещо небивало: Борисов го нямаше. Криеше се от хаоса по улиците на България, където народът късаше негови снимки. За първи път той фатално закъсня.
Българският премиер не успя да поднесе своя последен венец. Той беше предназначен за Апостола на свободата и трябваше да бъде положен там, където гарванът е грачел грозно и зловещо преди 140 години. Други се явиха от негово име и бяха освиркани от множеството. Грозна и зловеща беше гледката на струпаната охранителна мощ, която пазеше избраниците на народа от самия народ.
В това знаково отсъствие на премиера има много символика. Унизителният страх се оказа доминанта в публичното поведение на Борисов от мига, в който народът започна да къса по улиците на България негови снимки и да скандира "Оставка!".
Феноменалният нюх на Борисов, който го превърна в "любимо народно суеверие, нещо като подкова, окачена на вратата" (по Николай Михайлов), му изневери; неговите пеленгатори, които безпогрешно го водеха през вестникарските страници на тиражните медии и услужливите телевизионни студия, се оказаха парализирани от собствения му уплах, от впечатляващата му нерешителност и паника пред тътена на улицата. И той за първи път фатално закъсня.
Когато все пак се яви, вече беше късно, сценарият беше сбъркан, тонът бе неверен, посланията - противоречиви, а за поддържаща женска роля беше избрана фалшива изпълнителка.
България гори. Търсеният резултат - да се успокои растящото напрежение на улицата - не бе постигнат. Нещо по-лошо: очевидното управленско безсилие, фрапиращата некомпетентност на основните играчи в отбора (подменяни без обяснение, без логика) и небивалата наглост в публичното поведение на Борисов, превърнала се в една от емблемите на този кабинет, доведоха до ескалиране на напрежението, до радикализиране на протестите, които започнаха като антимонополни и прераснаха в антиправителствени.
Хаотичното тичане на репортери и оператори подир хора с кървящи рани по главите наподобява някаква буквална метафора на хаоса, от който обществото не успява да се измъкне вече толкова много години.
Улицата вече не е в състояние да чуе дори неизпълнимите обети на премиера - за цената на тока, за мигновеното отнемане на лиценза на ЧЕЗ ("до края на деня"!), за възмездието. Улицата иска да падат глави, въпреки че точно в този момент това доникъде няма да ни доведе. Взривено е доверието, изчезнал е смисълът на думите, изчерпано е търпението на хората.
Впрочем този протест е страшно закъснял. Трябваше да се случи отдавна - не като "анекс" към договора за управление на държавата, а като част от него.
Бойко Борисов се скри от тътена на улицата. Вчера, от добре охраняваната територия на властта, той заяви, че няма да подаде оставка. Но това беше вчера...