Празничен протест

Да изразяваш публично недоволството си на собствения си празник безспорно не е най-стимулиращият израз на удовлетворение от професионалната реализация. Да стигнеш до тази извънредна стъпка не е и лесно. За съжаление крайната мярка бе предприета вчера от учените и специалистите, работещи в музеите и галериите в страната. Техните искания не учудват никого. Те са за повече пари за музеите и по-добра база, липсата на които закономерно води до изтикването на културните институции в периферията на обществения интерес. Което само по себе си е тъжно, но и опасно явление.
Защото липсата на интерес у хората към миналото им и незачитането на историческите ценности, съхранили ни по тези земи от векове, е един от широките пътища към духовната разруха. Очевидно е, че в тази събдовна ситуация управляващите не искат и да чуят, че истинската държава - цивилизованата, превръща музеите в стожер на своята културна идентичност, а не ги унищожава. Далеч по-лесно е днес с голямата ножица да се орежат до пределния минимум бюджетите на тези по принцип тихи и смирени учреждения. Така както направи финансовият министър Симеон Дянков още в началото на своето управление, когато първо клъцна парите за институциите, поддържащи науката, образованието и културата на нацията. Но понеже гилдията на археолозите и музейните дейци - слава богу, е сред малкото останали единни общности у нас, Археологическият институт на БАН застана категорично зад колегите си от цялата страна. В този институт добре знаят какво е да разкриваш и опазваш старините със и срещу мизерни грошове. 
Е, дойде време и музейните служители да вдигнат глава, колкото и да е неочаквано за вас, господа управляващи. Научните сътрудници, уредниците, реставраторите, художниците не са просто застаряващи музейни мишки, които си вършат спокойната работа, без да обезпокояват върховете на властта. Не са и анонимни получатели на възнаграждения под средната работна заплата за страната. Не са незаинтересовани от демотивицията на младите специалисти, от изоставането от европейското и световно равнище и от липсата на средства за обновяване и модернизиране на музеите и галериите. Те не искат за себе си, искат заради доброто на нацията. И именно затова се вълнуват от бъдещето на онези места, които в далечното минало са възникнали и като храмове, посветени на музите - вдъхновителки и покровителки на поезията, изкуството и науката. Дали няма да се намери и днес поне една муза, която да застане до рамото на някой министър, да му пошушне и да го вдъхнови към необичайно правилна посока в политиката му на управление?