Преновителят на българите Юрий Венелин

Петрана Колева

    В нищожни за историята срокове след смъртта на Юрий Иванович Венелин  (1802-1839) той заживява в народната памет като легендарна личност. През 1861 г. Любен Каравелов пише, че Венелин е "първият, който започнал да се занимава с историята и словесността на българите", че "о т к р и л, както казвали тогава, съществуванието на неизвестния български народ, един от славянските народи, забравен от света, но имащ своя история, богата със събития, книжнина, жив език..." (Любен Каравелов. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 6. С., 1985, с. 371). А в статията си "Българската журналистика" (1862) Каравелов съобщава за вече битуващи в народното съзнание небивалици за всеизвестния българофил. Венелин бил "станал идеал" за младежта. Между учениците на Найден Геров например се водели спорове: "... един казвал, че Венелин е българин, друг, чел неговото жизнеописание, неохотно твърдял, че бащата на Венелин е карпатски славянин, но че майка му, вече без никакво съмнение, е българка... Трети разказвал, че умирайки, Венелин плакал не защото умирал, а защото не можал да завърши българската си граматика".
    Ю. И. Венелин (псевдоним на Георги Хуца) не е първият чуждестранен историк, който пише за българите. През 70-те- 90-те години на ХVIII век сведения за тях дават европейски и славянски изследователи, които проучват началото на славянската писмена култура и искат да установят на какъв език са първите славянски книги. През 1822 г. сръбският филолог, етнограф и фолклорист Вук Караджич публикува 27 български народни песни, 273 български думи, превод на български на два откъса от Евангелието и кратки сведения за тогавашния български език и за пръв път в славянознанието го характеризира като отделен славянски език (дотогава е смятан за сръбско наречие) с "големи странности", основни от които са определителният член, отбелязван чрез наставка в края на думата, и липсата на именно склонение (падежи).

Венелин обаче пръв пише за българите не между другото, по повод на други славистични въпроси. Той е дълбоко свързан, творчески и емоционално, с миналото на българския народ и с грижата за състоянието му през първите десетилетия на ХIХ век, посвещава му не един от своите трудове и така въвежда трайно българската проблематика в европейската научна и обществено-политическа мисъл.
    С цялата неизчерпаема отзивчивост и благородство на "детски чистата си душа" и "с цялата непорочност на мислите си" (Н. Ф. Павлов - руски писател). Венелин се тревожи преди всичко за бъдещето на българите. Още неговият съвременик , руският философ Фьодор Голубински (1797-1854) изтъква, че неговата заслуга не е главно в това, че той проучва българската история (макар че неговите съчинения завинаги остават изходна точка в нея), а в порива да възсъздаде, да възкреси самия български народ; той е възродител на "съвсем погиващата българска националност" и за тази "най-велика услуга, каквато изобщо може да се окаже на един народ", Венелин напълно справедливо е спечелил "най-голямото благоговение, с което българите почитат неговото име".
    Изключително важно за Българското възраждане се оказва първото съчинение на Венелин -  "Старите и сегашните българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение към русите" (1829, 256 с.). В предговора авторът изяснява, че описвайки североизточните славянски народи, се спира най-напред на българите, защото този народ още съществува, за него има запазени вести и като се изучат връзките му с неговите съседи, може да се изясни произходът на русите. По-късно в писмо до Васил Априлов от 9 октомври 1837 г. Венелин подчертава, че книгата му всъщност не е история, а историческа критика, в която се решават споровете на европейските учени за българите. Подобно на Паисий Хилендарски той "осъвременява" миналото и чрез идеализация на българската история иска да събуди родолюбивите чувства на "днешните" българи - те са славяни, от един род с русите, поляците, чехите, хърватите, словенците, сърбите..., те са основен народ в Европейска Турция, коренното и най-многобройното население на Северна България, Тракия и Македония, втори по численост в Албания и Тесалия, срещат се и до най-южните брегове на полуостров Пелопонес, много от тях са се заселили в Южна Русия и Бесарабия. Българската църква е била самостоятелна, със свой патриарх и епархийски центрове в Търново, Варна, Силистра, Триадица (София), Ловеч, Самоков, Скопие, Костур, Велес, Кюстендил, Видин, Охрид... Българският език е отделно славянско наречие. В миналото българската държава владеела земи от Румъния и Гърция и не отстъпвала по мощ на Византия. Европейските политици, публицисти и филантропи охкат за съдбата на гърците и оплакват измрелите померанци, а не споменават живите българи. Особено силно е Венелиновото възмущение от русите: "За нас е непростимо - възкликва той - да забравим българите, от чиито ръце сме получили кръщение, които са ни научили да пишем, да четем, на чийто роден език се извършва нашето богослужение, на чийто език сме писали почти до времето на Ломоносов, чиято люлка е свързана с неразривни връзки с люлката на руския народ" (с. 10 - 11). Най-голямото благодеяние за българите би било да им се издейства от Портата разрешение да отварят свои печатници и училища, да се забрани на гърци да заемат български архиерейски катедри.  
    Венелин подробно разказва за произхода на българите (според него и прабългарите са славяни) и за генетичната им общност с русите - тук са най-големите отклонения от историческата обективност в труда му. Той е остро критикуван от академичната наука, но за българския народ Венелин става "кумир и оракул" (Иван Шишманов). Априлов, прочел Венелиновата книга през 1831 г., е поразен. Тя завършва процеса на второто му рождение като българин, изпълва го с национално самочувствие и - най-важното - "подтиква го към работа". Узрява идеята му за модерно българско училище, през 1832 г. той започва подготовката му, през януари 1835 г. отваря врати Габровското училище - първото новобългарско светско училище с национално значение; Априлов става идеолог и строител на новобългарското образование, подготвило плеяда възрожденци, дейци на българската просвета и борци за българската духовна и политическа независимост. За Венелин с възторг пишат и говорят Неофит Рилски, Йордан Хаджиконстантинов Джинот, Иван Селимински, Петко Славейков, Анастас Кипиловски, Константин Фотинов, Добри Войников, Нешо Бончев, Райко Жинзифов, Васил Друмев, Спиридон Палаузов, Николай Хр. Палаузов. В наивни и несръчни, но дълбоко искрени стихове Георги Пешаков се опитва да изрази в ода (1838) пиетета на българите към Венелин, заслужил толкова много за нашето "преновление", и  народното "ридание" над гроба на "нашата звезда", нашия "премудрий брат" (1839). 
    След пътуването си в Североизточна България (1830) и престоя си в Букурещ (1831), където общува с български емигранти и издирва 66 влахо-български грамоти, отразяващи неколковековното развитие на българския език, събрал български народни песни, много думи, наблюдения и познания за тогавашния български език, Венелин продължава българистичната си дейност. През 1833 г. представя в Руската академия сборника си "Влахо-български или дако-славянски грамоти" (на руски език, издаден посмъртно през 1840 г.). През 1834 г. при кандидатстването си за преподавател в Московския университет към молбата си прилага ръкописа на своята "Граматика на днешното българско наречие" - главния резултат от научната си командировка в България, който получава положителни отзиви от руски езиковеди, но остава неиздаден. Граматиката излиза на руски език след дълги митарства едва през 1997 г. (под редакцията на Г. К. Венедиктов) и на български език през 2002 г. (в превод на Бл. Блажев, с отговорен редактор проф. П. Пашов и с предговор от проф. Хр. Първев). Отличава се с точност и достоверност. За автора е напълно ясна спецификата на новобългарския език, направил "изключително големи отклонения не само от старобългарското, но и от другите днешни славянски наречия" (с. 42). След "похвално слово" за възможностите на славянския глагол Венелин заключава: "Нито в едно славянско наречие глаголът не осъществява така пълно тези възможности както българският глагол" (с. 45). За Венелин "областните различия" са само "провинциализми" в българския език; той е "един и същ навсякъде"... "Българското население живее на една непрекъсната територия от Видин и бреговете на Тимок до предградията на Цариград, от Силистра до Янина и Лариса, от бреговете на Дунав до бреговете на Архипелага"... "Най-чиста откъм другоезичници... е западната част на така наречената същинска България от Търново до реката Тимок, но още повече цяла Македония, която е известна под името Стара България" (с. 47). Изложението на Венелин поради феноменалното полиглотство на автора изобилства със съпоставки със други езици (старогръцки, латински, френски, италиански, маджарски, с другите славянски езици). Проследяват се основни моменти от развитието на българския граматичен строеж до началото на ХIХ век. Неведнъж се сочи опасността за българския език и българската книжовност в условията на чуждия политически и духовен гнет, остра е реакцията срещу асимилаторската политика на Цариградската патриаршия. Иван Шишманов окачествява Граматиката като "най-капиталния филологически труд" на руския славист; той има право на почетно място в славянската и още повече в българската филология и като пръв опит за българска граматика, и "поради многобройните културно-исторически и етнографски бележки, които съдържа".
    През 1838 г. се появява в отделна брошура очеркът на Венелин "За зараждането на новата българска литература" (на руски език). Превежда го на български език Михаил Кефалов (Букурещ, 1842; 2 издание Русе, 1896), побългарява го Никола Даскалов под заглавие "О поникванье новобългарская письменности..." (Цариград, 1860). Венелин проследява историческата съдба на българите, отново негодува, че са забравени и оставени под гръцко духовно робство, обосновава тезата, че новобългарската литература се развива върху богат средновековен културен пласт, чиито традиции трябва да се развиват, помества библиография на новобългарските книги, които са му известни, и ги анотира, коментира спорните въпроси за българския книжовен език и за неговия правопис. Очеркът дълго вълнува българските възрожденци, които свойски го наричат "Зародишката".
    Със иждивение на Иван Денкоглу през 1849 г. посмъртно е издаден Венелиновият труд "Критически изследвания за историята на българите" (на руски език), продължение на "Старите и сегашните българи", преглед на българската история до 968 г. Ботьо Петков прави превод на български, отпечатан в Земун през 1853 г. На българските читатели най-силно въздействат обрисуваните със замах баталии, дворцови приеми и драми, патетичната възхвала на българските царе и патриарси, на България като най-силна балканска държава.  
    Опонентите на Венелин виждат и търсят в творчеството му главно неговите романтични полети, субективни разсъждения и изводи, исторически парадокси, повторения, разпиляност, темпераментна полемичност, публицистичен патос, лирични отклонения, несъвместими с науката. Всичко това обаче от българско гледище е "красива безсистемност" (Михаил Арнаудов). По-късно и днес многостранните проучвания на Венелин все повече се свързват с конкретния начален момент на славистиката и българистиката, с проблемите на неговото време, с характера на всяка ранна история на всеки народ, възниквала всъщност като исторически епос, като смесица от факти и художествени разкази със съответните колизии, сюжети, образи, симпатии и антипатии на автора. Все по-многобройни чуждестранни и български изследователи анализират положителните страни на Венелиновите съчинения. Високо се оценява неговото новаторство в историографската методология.
Направеното от него за духовното пробуждане и народностното осъзнаване на българите се разглежда като начален импулс за преодоляване на елинофилството и гъркоманството, за развитие на новобългарското просветно дело, борбата за църковна и национална самостоятелност. Изтъкват се верните констатации на Венелин по основни моменти от българското минало.  
    Българската наука е длъжница на Венелин в много отношения. Да се надяваме, че както за 200-годишнината от рождението му се появи неговата "Граматика на днешното българско наречие", така за поредния Венелинов юбилей ще имаме съвременни преводи и научно издание на неговите българистични трудове, негова научна биография, съвременен цялостен историографски анализ на делото му.
___

* 210 години от рождението на Юрий ВЕНЕЛИН