"Презареждането" на Обама или кой попадна в руския фризер?

Журналистът от ДУМА Алберт Аврамов, професорът по международни отношения Нина Дюлгерова, политологът Мирослав Попов - председател на Съвета по етнически отношения на НС на БСП


Алберт Аврамов:
Зимата, която всички ние заедно изживяхме, ни направи свидетели на събития, политики и напрежения, за които европейците вече мислеха че са отхвърлени, забравени и че са станали едва ли не предмет на исторически изследвания. Европа се обедини, доколкото поне така ни се стори, и прокламира, че започва да гради един добре изглеждащ, поне на пръв поглед, общ дом за жителите на Стария континент. Поривът бе ясен, мотивацията - също. След Студената война понятието "обединение на Европа" изглеждаше повече от примамливо, изглеждаше достижимо близко, навяваше надежди и мечти. И то започна да се случва. Когато обаче премина вълната от първична еуфория, част от народите на континента осъзнаха, че занапред пак ще действат аршините на двойните стандарти, а останалите зад борда на спасителния сал трудно ще намират сили да го догонят. Което и стана неоспорим факт. "Големите" бодро се взираха напред към светлото си бъдеще, докато малките и "недоразвити" общества за пореден път бяха принудени да изживяват разочарования, съмнения и тегоби, налагани им от презадоволените пасажери на "спасителния европейски сал".
Това се случи и с многомилионната и богата на ресурси и възможности бивша съветска република Украйна, изпаднала по предсказуем начин от плановете на европейския елит в тинята на корупцията, ограбването и разрухата. И ако в последните месеци изстрадалата източноевропейска държава стана прицелна точка на световното внимание, това има своето логично обяснение. Украйна стигна до ръба на реалната гражданска война, властта, добра или лоша, бе свалена с държавен преврат, проля се и кръв. Започна и същинско разцепление, досущ като това от епохата на Студената война - между Изтока и Запада, но този път национализмът нахлупи каските на нацизма, грабна оръжията и тръгна не само да мародерства и руши, но и да преследва етнически общности и да заплашва с изтребление. Идеята на "Евромайдана" и възможната "украинска пролет" почти мигом рухнаха, шайка "правоверни" бандити смаза поривите и идеите за намирането на нов път, премля държавността и тръгна да се реваншира за нещо, за което световната история отдавна се произнесе със сурова присъда. Здравият разум отстъпи пред диващината, но това не впечатли кой знае колко инициаторите на тази драма. Нещо повече - идеолозите на този "преход" доволно потриваха ръце, очаквайки друга една велика сила да бъде изритана на бунището. И тогава тя - Русия, застана на пътя им и спаси Крим, първата възможна жертва на добре мотивираните с над пет милиарда долара нацистки "демократи". А поредната "пролет" в Украйна така и не се случи. Поне не в Крим.

Мирослав Попов:
Терминът "пролет" ни подвежда към противоречиви исторически аналогии, ако под него се има предвид обявяване на независимост, то се случи в Крим. Ако имаме предвид нова буря на гражданско недоволство, мисля, че в рускоезичните области на Украйна това няма да се случи. Вероятно в цяла Южна Украйна и не само там ще има емоционално повдигане на настроението на рускоезичните граждани, което, мисля, е справедливо на фона на изживените от тях две трудни десетилетия. Липсват обаче и политически механизми, а и достатъчно обосновани мотиви да се възпроизвежда кримският сценарий, да се търси сепариране на южноукраински райони и по такъв начин курс към реинтеграция само с Русия. Мисля, че ще се случи нещо по-различно - ще се постави много по-откровено въпросът за защита и гарантиране на правата и свободите на рускоезичните граждани в Украйна. Смятам, че 96-процентовата подкрепа на Кримския референдум показва степента на отхвърляне на досегашния начин, по който са били третирани рускоезичните граждани в Крим през изминалите 20 години. Той е бил неприемлив. Тази е резолюцията. Тя наистина не е била дискутирана широко, особено пред международните институции. Истината е, че в Крим милион и половина - два милиона рускоезични граждани са живели в условията на сериозна дискриминация. И в други части на Украйна има подобна неудовлетвореност, но кримската регионална обособеност, именно заради предоставения на полуострова автономен статут, има и определена институционално-правна база за отделяне.
Сега, след приемането на Крим и Севастопол в Руската федерация, Украйна има болезнена нужда от преговори, и то първо вътрешноукраински преговори - между всички отговорни украински фактори, които да доведат до национален катарзис и умни вътрешни и външни договорености. Стремежът на Запада в момента е да конструира преговорен процес между Европейския съюз, други външни фактори и Украйна. Смятам, че водещото трябва да бъдат вътрешноукраинските преговори, в резултат на които да се изяснят и разчистят най-острите пречки пред съжителството на рускоезични, украиноезични и всички останали малцинствени етнически общности и групи на територията на Украйна. Противоборстващите от Майдана трябва да потърсят общо решение как занапред ще живеят заедно. Това ще предполага вероятно много сериозно преосмисляне на правните фундаменти на днешната украинска държава.

Нина Дюлгерова:
Когато играем с думи като "Арабска пролет", "Украинска пролет" или всякаква друга подобна "пролет", нека помним, че това са термини, добри за слуха, но са изпълнени с много противоречия и проблеми. Когато коментираме събитията в Украйна, не трябва да забравяме, че това са събития в една по-специфична територия, територията на просъветското пространство, където процесите, нагласите и взаимоотношенията са коренно различни и не могат да бъдат сравнявани с процеси извън тези граници. Факт е, че украинската криза е своеобразно продължение на т.нар. "цветни революции", които съзнателно бяха заложени в три стратегически зони на просъветското пространство - Грузия Кавказ), Киргизстан (Средна Азия) и Украйна в европейското пространство на бившия Съветски съюз. Смяната на властта в Украйна, както и подписаното споразумение между Киев и Брюксел за евроасоцииране обаче едва ли ще променят в бъдеще ситуацията в посока ЕС и НАТО.
 Илюзии в тази посока не трябва да се правят. Постсъветските държави продължават да са в границите на бившата руска империя, която в продължение на няколко века самостоятелно изгражда политика и механизми и поколения, които са обвързани с история и взаимозависимости. Традициите също не могат да бъдат пренебрегнати, а те са свързани с етнос и религия, в резултат на което независимо от военната терминология като окупация, нахлуване, инвазия от страна на Русия в Крим, това са термини, които не обясняват пълноценно процеса. Факт е, че в Крим референдумът премина спокойно, а през последните дни се говори за доброволно преминаване на украински войски към руските военни части, а вече бе изпълнена договореността между Москва и Киев за изтегляне на останалите украински военни части в Украйна.
Крим и гр. Севастопол вече са субекти от Руската федерация, с което Москва си възстанови позициите в Северното Черноморие. Всичко останало е политическо говорене, безсилие и за съжаление вероятна ескалация вътре в Украйна, където "десният сектор" е решен да овладее ситуацията в своя полза.
А.А: На този фон мисля, че едва ли някой ще се изненада от факта, че руският президент Владимир Путин е достигнал до заключението, че зад протестите на Майдана стои САЩ. През 2011 година той открито обвини американските неправителствени организации в изригването на опозиционните демонстрации в Русия. Интересно доказателство за подобна американска позиция бе изявлението преди близо месец на Виктория Нюланд, заместник-държавният секретар на САЩ, която заяви, че след постигането на независимостта на Украйна през 1991 година правителството на САЩ е похарчило повече от пет милиарда евро за "подпомагането" на "демократичните умения", "гражданското участие" и "доброто управление" на страната. Помощта е предоставена, доколкото е известно, съгласно Закона за подпомагането на свободата, който е в сила от 1992 година и има за цел стимулирането на бившите съветски икономики. За руснаците обаче думите на Нюланд бяха тълкувани в смисъл, че Съединените щати са разпалили Евромайдана, като същевременно са платили на участниците в масовите протести и са ги обучили как правилно да използват оръжия. Още миналата седмица по време на конференция Путин заяви, че "Западните инструктори са дали всичко от себе си да обучат въоръжените отряди на Майдана". Особено за представителите на обявилата се вече и за партия групировка "Десен сектор".
М.П.: Мисля, че терминът "десен сектор" някак си подвежда. Това не е едно нормално и демократично европейско дясно. Днешното украинско дясно е един сравнително нов десен на крайното, на радикалното дясно. Всъщност то иска радикални промени без демокрация. То никак не влиза в класическите доктринални схеми на официозните политолози на прехода. Този нов тип радикално, крайно дясно вече в цяла Европа изпълзява от къде ли не. Време е да се каже ясно: в Украйна са избуяли ултрадесни нагласи, които се споделят от пъстър ансамбъл от политически идейни сили, на които им е тясно в европейското дясно пространство. Сред умовете, сърцата и мускулите на Майдана се обозначиха сили като радикално-националистическата УНА - украинските ултранационалисти, а т.нар. "Десен сектор" ни пресътворява поведението на фашистките сили в Европа през двадесетте и тридесетте години на миналия век - и партийни милиции, и директен физически тормоз върху другомислещите и опонентите. Става дума за политици, които заявиха, че мисията им е да прочистят Украйна от "ляхи, москали и жидове", т.е. от поляци, руснаци и евреи. И проблемът съвсем не е само в това, че се разхождат с нацистки символи по себе си. Днес и на Запад, и в България отговорните политици трябва да си дадат сметка, че пътят към една проевропейска Украйна е доста различен от този, който чертае взелата властта украинска десница. Нямаше да се стигне до тези неща, ако през изминалите 20 години в Украйна, както и в някои други посткомунистически държави, десничарството не бе толкова толерирано от Запада. Колкото по-радикално вдясно се самообявяваше едно политическо течение, на толкова по-голяма външна подкрепа можеше да разчита то. Днес отговорността на украинския политически елит за озаптяването на украинската крайна десница е огромна. Украйна трябва да се денацифицира. И това следва да е първият въпрос на всички преговори по повод Украйна. 
А.А.: Преди броени дни много странно прозвуча изявлението на лидера на френската крайна десница, известна с твърде крайните си позиции по отношение не само на левите политически нагласи, но и с твърдата си позиция към либерализма, дори към някои десноцентристки политически сили, която приветства присъединяванто на Крим към Русия, докато в същото време остро порица украинските неофашисти.
Н.Д.: Коментарът на положителната позиция на Льо Пен за референдума в Крим изисква две уточнения. Първо, ЕС не е единен. Второ, нейната реакция съм склонна да я приема като реакция към позицията на френския президент Оланд. В момента той събира много негатив в собствената си държава и главно заради сервилното му поведение към САЩ. Освен това се наблюдава процес на засилване на националистическите партии в Европа, които приветстват Кремъл за намесата в Крим. За тях това е еманация на победата на националната принадлежност, което в момента се олицетворява от Владимир Путин. В негово лице те виждат консолидиращата фигура, защитаваща националните интереси. Що се отнася до Украйна, ЕС като цяло никога не е искал тази страна в състава на Евросъюза. Когато коментираме ескалацията за реализация на т.нар. Източно партньорство, което е европейска инициатива, това реално беше, използвам термина "активно мероприятие" на ястребите в Полша, подстрекавани от "ястребите" във Вашингтон, които заложиха бомбата със закъснител на срещата на върха във Вилнюс с идеята за подписване на документи за асоцииране от петте държави, включени в Източното партньорство. Това обаче е далеч от идеята за реално еврочленство. Самите документи, които визират Източното партньорство, са далече от това, което разбираме под термини като асоцииране, интеграция или присъединяване.
А.А.: През последните дни Западът започна усилено да повдига темата за евентуалното продължение на "руската инвазия" в Украйна. Дочуваха се изблици на гняв, на остри заплахи за някакви ответни мерки. Но постепенно започнаха да се дочуват и трезви оценки на събитията, особено след промените в Крим. Вината за ескалацията на украинския конфликт е изцяло на Кремъл, смятат на Запад. Но дали пък и Западът не носи някаква част от тази вина? Редица експерти застъпват именно тази позиция. Сред тях беше и Гюнтер Ферхойген, смятан за човек, който е по-скоро умерен в оценките си за политическите събития. В продължение на десет години той бе еврокомисар и познава добре както международната политика, така и фините нюанси на голямата дипломация. В едно свое изказване по "Дойчландфунк" той посочи, че Кремъл просто защитава своите интереси, докато политиците в Брюксел и Вашингтон носят част от  вината за ескалацията на кризата в Украйна. Подобна позиция зае и Александър Рар, директор на Германско-руския форум. Той посочи ясно най-вече отношението на Запада към основните играчи от Майдана: "На базата на убеждението си, че става дума за демократична революция, Западът застана еднозначно на страната на опозицията". В същото време от Кремъл неведнъж се чуха упреци, че Западът умишлено подстрекава напрежение с риторика на тема война в региона, т.е. че Путин така или иначе ще  поеме в посоката на разширяване на границите на Русия за сметка на Източна и Южна Украйна. Въпросът е какъв би бил смисълът на едно военно нахлуване дори в приграничните области на страната, когато на практика той разполага с далеч по-спокойни варианти, които би могъл да приложи на практика. Например - да дестабилизира ситуацията в Украйна, като използва ясните за всички механизми на икономическата власт над страната, или да облее зоната на руските интереси с поток от пропаганда в руските средства за масова информация, с която да провокира недоволство сред местното население от политиката на новите украински власти. Едва ли на Путин ще му е необходимо да раздели Украйна със сила - на него просто му е нужно да удържи страната извън орбитата на Запада и особено на ЕС.
Н.Д.: Не мисля, че Русия ще се стреми да разширява границите си с Източна Украйна. Дотук беше. Споделям идеята за политически диалог категорично, но на първо място диалог в Киев между разумни, бих казала, представители на Западна Украйна и деловите кръгове на Източна Украйна.
М.П.: В момента Крим и Украйна се нуждаят от три неща: преговори, преговори и пак преговори. Животът отклони тезата, че конфликтът в Украйна е изключително етнически или конфесионален, без да пренебрегвам украинско-руските и православно-католическите напрежения, които поначало ме интересуват най-много. 
А.А. Малко ми е трудно да повярвам, че сегашните украински власти биха навлезли в задълбочен диалог с Москва. А от друга страна е интересно да се разбере кои биха могли да бъдат реалните "политици", които Киев ще отправи на масата за преговори. И за какво всъщност ще се преговаря. Особено след няколко умопомрачителни изявления на бивши и настоящи "лидери" в Украйна. Само преди два дни обслужващите западното влияние медии разпространиха вестта, че бившата злополучна премиерка Юлия Тимошенко публично заплашила руския президент с убийство, което ще извърши лично. Фарс ли е това, или в действителност госпожата си мисли, че с подобни изхвърляния би спечелила подкрепа както от украинския народ, така и от разноликата международна общност. Подобна крайност, подхождаща за евтин сценарий в жанра "кънтри уестърн", не само че няма как да не предизвика жалостиви насмешки, но и със сигурност ще сложи точка на мераците за политическото й бъдеще. Сродна по "притегателната си сила" новина избликна и по повод предложение на Службата за Сигурност на Украйна до и.д. президента Александър Турчинов да бъдат наети служители от частната военна компания Greystone Limited за потушаването на протестните проруски прояви, обхващащи Източна Украйна, за неутрализирането на техните лидери и активисти. Освен тази благородна задача, служителите на паравоенната компания ще изпълняват функциите на политическа полиция и охрана на държавната сигурност.
Пита се - и тези временни сегашни самозвани лидери на Украйна ще водят преговори с Москва?
М.П.: Украйна без нацизъм, това е изходен пункт, каквито и планове да съществуват за бъдещото асоцииране на Украйна в една или друга посока, тя не може да бъде нацистка. Това, което е допуснато да се случи, това, което стана, нямам предвид само огнеметите и огнехвъргачните съоръжения, които бяха изпратени на Майдана, е в разрез с всяка цивилизованост и демокрация. Според мен особено важен е въпросът как съвременна Украйна ще преодолее вътрешнополитическата криза, в която е изпаднала, и какви могат да бъдат първите стъпки, които да предизвикат позитивни промени в украинското общество. Тук изниква и темата за преодоляването на катастрофалната грешка на днешните управляващи да дефинират законово русофобията, въвеждайки в забрана руската реч.
Не само за Украйна, а и за повечето бивши съветски републики стои въпросът за двуезичието и за равнопоставеността на двата основни официални езика. Очевидно руският език ще изпълнява още дълги години ролята си на език за транснационално общуване в рамките на бившето съветско пространство. Смятам, че включването на българския въпрос, въпросът за българския език в рамките на езиковите проблеми на Украйна не винаги се правеше по достатъчно адекватен начин. Смятам, че езиците правят децата по-интелигентни, а украинското дете има редкия шанс да учи 3 до 4 езика още от ранна възраст - да учи украински език като език на национално самоопределение, да учи руски език като език за по-широко транснационално общуване, да учи английски задължително като език на глобално общуване, и ако принадлежи към етническите малцинствени общности, например българската, да учи български. Това само ще ги направи по-конкурентоспособни в нашия свят. Обратното - стремежът за придаване на вътрешноимперски статут на украинския език и спрямо Крим, и спрямо други райони, се оказа обречена политика. Ще вметна и още нещо и мисля, че то е главното - събитията в Крим и Украйна не могат да бъдат разбрани, ако към тях не се приложи и геополитическият ключ. Сегашните геополитически съотношения в Черноморския басейн са продукт на определен начин на деструктуриране на бившето съветско пространство, който очевидно е небалансиран, и случаят с Крим е най-драстичният. Русия не се нуждае от украински области, но не е нормално морските й контакти с цялото Средиземноморие да се свеждат до Новоросийското пристанище.
А.А.: Тук мисля, че трябва да дискутираме един друг съществен въпрос. Става дума за краха на американската доктрина за глобално господство и трудно обяснимата неадекватност във външната политика на ЕС. Ясно е, че всъщност усилията на Запада са насочени единствено към поставянето на Русия в международна изолация. Това го чухме в сряда от устата на Барак Обама в Брюксел. Във всеки случай речта му прозвуча не особено убедително. "Решени сме заедно да изолираме Русия заради нейните действия, поздравявам ЕС за решителните стъпки, предприети досега, за да покажем на Русия, че е предприела грешен ход. Координираме възможността за по-задълбочени допълнителни санкции, ако руснаците продължат да настъпват в Украйна. Това би имало отражение върху световната икономика, например над онези, които са най-зависими от руския енергиен внос", посочи американският президент. Двамата европейски лидери - Жозе Барозу и Херман ван Ромпой, изразиха готовност ЕС да задълбочи санкциите срещу Русия, ако положението около Украйна се влоши още. Те подчертаха и увереността си, че ЕС и САЩ ще бъдат "твърди" в защитата на общите си ценности - мира, свободата, върховенството на закона и международното право.
Н.Д.: В случая САЩ повтаря едни и същи неща, но те са изчерпани и като възможности, и като капацитет, и като реалии за осъществяване на каквото и да е. В момента всичко, което показва САЩ като изявление и като политически позиции, е израз на абсолютно безсилие и невъзможност да реши каквото и да е. За пореден път американците не успяха да дестабилизират постсъветското пространство. в продължение на една година този сценарий се развива много активно в граничните пространства на Европейския съюз и европейската част на бившия Съветски съюз. Ако отчетем какво се случва в южната перферия на ЕС, ще отчетем сериозна дестабилизация - икономическа и политическа. Португалия, Испания, Италия, Гърция, Кипър - навсякъде финансови кризи и огромни дългове. А в България и Румъния - и политическа нестабилност. АКО няма дестабилизация в граничните пространства в Европа и в Азия, ще се зададе поне един въпрос: Какво е състоянието на Съединените американски щати - като икономика, като политика и като военно присъствие. Вероятно същата дестабилизация. Е, нека тогава те да си решават собствените проблеми, а след това тези на останалия свят. Нека за финал припомня една мисъл на Хилари Клинтън отпреди четири години: САЩ трябва да свикнат с мисълта, че това, което те искат, вече няма да се случва както те искат.
МП: Три страшни капана стоят на пътя на Украйна: вътрешнонационалните вражди, неофашизмът и най-страшният - неолибералната социално-икономическа доктрина, която отново им натрапват. Зъбите на капаните се виждат и от София. Дали украинците ще ги избегнат, зависи от тях самите.



"Едва ли на Путин ще му е необходимо да раздели Украйна със сила - на него просто му е нужно да удържи страната извън орбитата на Запада и особено на ЕС"


"Факт е, че украинската криза е своеобразно продължение на т.нар. "цветни революции", които съзнателно бяха заложени в три стратегически зони на просъветското пространство - Грузия Кавказ), Киргизстан (Средна Азия) и Украйна в европейското пространство на бившия Съветски съюз. Смяната на властта в Украйна, както и подписаното споразумение между Киев и Брюксел за евроасоцииране обаче едва ли ще променят в бъдеще ситуацията в посока ЕС и НАТО"



"Днес отговорността на украинския политически елит за озаптяването на украинската крайна десница е огромна. Украйна трябва да се денацифицира. И това следва да е първият въпрос на всички преговори по повод Украйна"