Присъдата на думите

Юлия ПИСКУЛИЙСКА

Не знам семейство, което да търси подиум, за да разкаже какво се случва между стените на дома му. Не мога да си представя как един съпруг се появява в медия да сподели: "Кажете на жена ми да не разказва неприлични вицове" или "Кажете й да не носи тези отвратителни обици"... или "кажете на сина ми да престане с тези двойки".
Семейство ли е БСП? Мисля, че за мнозина то е дом и че мнозина искат да запазят огнището му топло и надеждите му - светли. Но това няма как да се случи, ако се излиза на улицата и се крещи: "Тука има останала паяжина!" или "Тази чиния е мръсна!" Което не значи, че паяжините трябва да си векуват, а чинията просто да се изхвърли. В едно семейство има и сапун, и метла. И всякакви препарати, съвременни и силни.
Представям си сега как някой се възмущава от подобни сравнения. 
Случвало се е да се чудя на един парадокс: човек е показал с делата си, че е достоен. Но своеволна фраза го е поставила на прицел: и тогава никой не мисли какво е правил, какво е създал, какво може - а всеки си вади показалеца... "Чухте ли го какво каза?" В същото време не особено достойни хора приказват премерено, тежко, възтежко  - а като се обърнеш да видиш какво има след тях - нищо, ни тухличка, ни чешмичка.
Ама как добре "стоят" върху фона на цялата объркана социална картина!
Колкото години и да минат, много още ще ни трябват, за да бъдем различни от това, което сме днес. За да започнем да се виждаме, да забелязваме същността на онзи до нас, около нас, срещу нас. Да не вадим копието, с което сме дебнали кога другият ще сгреши. Да бъдем добронамерени, което ще рече - да мислим какво ни чака утре като общество, а не като единица сред множеството.
Да се опитваш да познаеш другия, преди да нападнеш - трудна наука... В районния на партията някога имаше един секретар по идеологическите въпроси. Харесвах този човек, досега си спомням за него: трябваше да се стопират "метълите" - а той седна и изчете всичко за тях. Събираше информация, издирваше изпълнения. Вместо просто да изпълни нечии инструкции и да "стяга" някого. Но беше човек, който иска да знае и от върха на знанието да търси пътя. Беше човек, който уважава избора на другите. Който се опитва да разбере този избор.
Съдбата ми дари много срещи с подобни личности. Те бяха на отговорни позиции, но разкрепостени, мислещи. Те се опитваха да променят обстоятелствата, да работят, казано простичко - за хората и за България. Това трудно се случва на фона на конфликтите и дебненето, на фона на консервативния лед, на слугуването на хиляди условности или на личните интереси. Защо за мнозина обидата и нападките са единственият начин да се каже една гледна точка? Защото обикновено се търси публичност. Търси се изява: "Ето, вижте колко съм точен в преценките си, вижте как мисля..." Този порив към себеизява никак не е нов. Но той не подхожда за семейството БСП. Уви, не са един и два примерите, които говорят обратното.
Костеливата черупка на консерватизма трудно може да се счупи. Трудно може да се съзре свободата на мисленето, самоиронията или позицията да изговориш нетрадиционно за традиционното. Аз пък трудно ще преглътна използването на традицията като възможност за саморазправа.
Партийно събрание. Сериозно. Седи човекът-инструктор и говори ли, говори. Развява шаблон. Не просто скучно. Страшно. Пъхнал се в рамките и виждаш как стеснява... стеснява тези рамки. Виждаш как дава друг цвят на едно многогодишно семейство, боядисва му лицето със сиво и равно... Скочих - просто съм си такава. Казах му някои неща. Той се вкамени, протегна си ръката, проточи пръст и се опита да ме зашлеви с едно несвързано изречение. Нещо от рода на: "Като не ти харесва - вън..." Колко години минаха? Поне трийсет. Не съм "вън", защото не той трябваше да вземе това решение. А да се вслушам в съвета му нямаше как.
Възможността да си център на публичност е свързана и с неетичния избор за саморазправа. За копия в гърба. За превръщане на нещо в кратер, от който може да изпълзи някакво удобство за теб. Свидетели сме на десетки... не, стотици, не, хиляди подобни случки, които се маскират като диалог, като страхотна позиция, като знаме на идея. Но просто са удар, ритник. Ритник на публично място. Една несръчна гилотина, но уви, пак обезглавява. Какво очаква едно семейство, ако в него се тиражират ритници? Самоубийства. Некролог на вратата. За радост на съсед Едикойси, който слухти зад вратата и чака да си разшири двора.
Уви, идеята да правиш публичен разбор на семейството си не е просто ритник към определен човек или определени хора. Той носи синини за всички в дома. Някаква средновековна сянка ми се привижда, нещо като инквизиция, като съд изпълва с мъгла пространството, мирише ми на клада. Стъписана съм. Онзи инструктор изпълзя от сянката на миналото с проточения си показалец към вратата. След толкова години...
Какво да си помисля? Да внимавам какво казвам. Думите да танцуват свободно само в мислите ми. Да не си позволявам никакви сравнения. Да не разчитам на широко скроени слушатели. Да си подготвям красиви речи, да си направя кантар, където всяка дума да не излиза от определените грамчета. Това занимание ще ми превземе пространството за полезно действие.
Гледам, един млад човек минава... Фен на "Металика". Фланелката му показва един избор. Светът отдавна се раздвижи, размести си пластовете, анекдотите свободно подскачат по масите, различни песни смесват стиловете си, търсят си поклонници. Текстовете са развързали лодките си от брега и се носят по вълните - предимно на любовта. На търсенето на мостчета, по които да минават чувствата. Дори желаната жена може да е "отрова в кръвта", изразните средства не са с окастрени крила. Всяка болка има право на свои думи.
Колко ненужни ми се виждат опитите да се търси под вола теле, така в детството ми определяха преднамерените действия. Където ги видя, знам - няма проглеждане за истината, има някаква цел, има всичко. Но не човечност. Но не любов. А колко ни трябва - във време, когато... хлябът не стига. Забравихме, че трябва да се обичаме като братя. И от извора на тази обич да се корим.
Светът олевява. Семейството ще става все по-многолюдно. Къщата трябва да се постегне, да се чува смях, да няма шаблон и матрица. Традицията да свети, но и да е готова за нюансите на освободената дума.
Не виня никого. Казвам тези думи като член на семейството, който иска да прогледнем един за друг. Ако целта ни е една...