Приятел от първа среща

Има хора, с които Съдбата ни среща по принуда. С други някак се откриваме. Спомням си първата ми среща с Въто Христов. В редакцията на ДУМА, среща на редактор с автор на статия. Любезен, усмихнат, деликатен, внимателен, без да досажда. Не е като много други автори, които тормозят редакторите по телефона и настояват статията им непременно да излезе. Доцент Христов не беше и не е такъв и до днес. Когато статията му излезеше във вестника, звънеше и задължително благодареше. След това ни разказваше какъв е бил ефектът от написаното - дали някой все пак е реагирал, какво е казал. И не пропускаше Осми март, за да поднесе цвете на момичетата от вестника.

Някак неусетно, доц. Въто Христов стана приятел на ДУМА. И не вървеше да го наричаме "доцент Христов" или "господин Христов". За нас той стана "бай Въто". Спечели нашето уважение и дълбок респект не само с отношението към нас, но и с материалите, които пише.

Земята беше и е до днес неговата голяма болка. Отдал повече от шест десетилетия на селскостопанската наука, на животновъдството, днес бай Въто страда за всичко, което се случи и продължава да се случва с Майка България. Не спира да се разкъсва за обезлюдените села, за буренясалите ниви, за разбитите стопанства. Душата му плаче, защото куп правителства и политици от различни цветове не искат и да чуят за проблемите на селското ни стопанство, не обръщат внимание на опита и успехите от миналото, не желаят да се вслушат в мъдростта.

Пред очите ми е най-добрият приятел на Въто Христов - бай Иван Димитров (Светла му памет!). С него станали приятели от първа среща, защото "кръвните им групи" били едни и същи. Спомням си ясно и неговите думи: "От седем години насам доц. Въто Христов ходи по мъките: обикаля редакции и редактори; прави срещи с депутати, министри, директори разни; посещава партийни централи... На всички неуморно разяснява острите проблеми на селското стопанство; бие камбаната на непримиримостта; не се отчайва от бюрократичното равнодушие на чиновници, управници и партийни величия; внушава надежда на дребните собственици на земеделска земя, на производители и потребители, че макар и с непростимо закъснение, проблемите им са поправими и управими." Казваше тези думи, преди доц. Въто Христов да издаде първата си книга "Земеделието на България плаче за спасителна политика". След нея последваха още десетки статии във вестници, участия в телевизионни и радиопредавания. Най-ударните, най-болезнените, най-добрите му попадения излизаха на страниците на ДУМА.

"Ако искаме народът ни да бъде здрав и работоспособен, образован и предприемчив, трябва да го храним с нашенски, български продукти. Само така ще става и по-заможен. Парламент и правителство, които въведат порядък и напредък в здравеопазването, образованието и селското стопанство, които намаляват произшествията и престъпността, ще могат да разчитат не само на пълен мандат, а защо не и на двукратно и трикратно избиране. Такива примери в Европа има.

Дотогава Въто Христов ще продължава да бие, да блъска "тревожната камбана" и все така всеотдайно и неуморно да внушава разбиране, съпричастност и активност.

Който чува, ще чуе и бръмченето на мухата; който не чува, не ще чуе и биенето на тъпана." Това написа Иван Димитров за своя приятел Въто Христов. Имахме щастието, бяхме благословени да разговаряме с тези Мъдреци. Да черпим от познанието и опита им, да се вслушваме в разказите им.

Преди три години бай Въто ме покани да бъда редактор на третата, а след това - и на четвъртата му книга. Имах невероятен шанс да разбера сакралната тайна на връзката между Човека и Земята. Даде ми го бай Въто. От тази връзка черпим Сила и Мъдрост. Неуморен и принципен, защитник на истината, непозволил на конюнктурата и силните на деня да го откажат от обичта към Майката Земя - такъв видях в тези години бай Въто. Видях, че никога не губеше Надежда, че най-сетне някой ще разбере болката и разочарованието му от безхаберието на управници и политици. Усетих Вярата му, че ще проумеем истината за Земята. Докоснах се до Любовта, която бай Въто изпитва към приятелите и семейството си, към онези, които цял живот са били до Земята, не са се срамували от отрудените си ръце и са вадили хляба си със земеделие и животновъдство.

Часове разговарях с бай Въто - в малко кафене или на гости на вилата му в Бучин проход. И осъзнах, че всичко, написано от него, е като учебник. За малки и големи. Учебник по родолюбие и всеотдайност. Пророческа мъдрост на Човек, непозволил на времето да скъса пъпната му връв със Земята.

Днес бай Въто, независимо от успехите и постиженията, от наградите и безбройните поздравителни адреси, остава такъв, какъвто го опознахме през годините. Земен Човек. С главна буква. Не се бие в гърдите, не търси слава. Скромно и почтено, без да очаква медали и премии, продължава да бие камбаната.

Де да имаше повече такива Човеци в България!

Честит да си ни, бай Въто! Бъди здрав, радвай се на това, което имаш!