Прочетох в една статия...

Точно преди да седна да пиша антрефилето си за броя, прегледах вестника от същия ден и прочетох, отправена от първа страница, статията на писателя Никола Статков "То бива, бива, ама чак дотам?!" Статков е почти мой връстник. С него сме работили по едно и също време - той във вестник "Новини", аз - на горния етаж, в предшественика на ДУМА - "Работническо дело". Когато след години станахме писатели, той написа два романа и много разкази, а аз също понатрупах литературна продукция, пътищата ни се разделиха. И трябваше той, както и аз, да се върнем към вестникарлъка и той да напише чудесното си есе, поместено във вестник ДУМА, за да се сближим отново.
В телефонния ни разговор, който се състоя, след като бях прочел написаното от него, разбрах, че вече е публикувал и друга статия, която ще събуди патриотизма ми, а се кани да напише и трета... Дано пак се просълзя, както при "То бива, бива, ама чак дотам?!" Пиша тези думи, които могат да се тълкуват и като лични поздрави между двама пишещи братя, защото вярвам, че и други читатели са се впечатлили от трогателните изречения, написани от Статков.
Всъщност отдавна исках да взема за своя тема нещата, които ни карат да се просълзим. Годините минават, животът на старци като мен отива към края си. Но има неща, които не могат да бъдат отминати равнодушно. Едно от тях е въпросът дали когато остареят, младите хора ще се трогват от факти и случки, които са преживели? Тези неща са или от личен, дори бих казал интимен характер, или са с по-общо съдържание, каквито са патриотичните чувства.
Съвсем естествено е на погребението на възрастните си родители да бъдеш тъжен, да плачеш и в същото време да се погрижиш всички дошли да изпратят покойника да останат с добри впечатления. Някои от присъстващите дори да завидят на достойното му изпращане... Те не се и замислят, че на покойника му е все едно как ще го "изпратят". Но това са остатъци от предишното време, когато се робуваше на подобни предразсъдъци, с които трудно ще се разделим.
Какво освен патриотичните чувства, които споменах и които по инерция уж тачим, може да ни накара да се замислим за отминалия живот? Всъщност и патриотичното чувство може да е "внедрено", а не възпитано у всекиго - и когато го има, остава под въпрос е дали е истинско или е поза. Има някои други, по-важни от него вълнения. Това са милите спомени за подаръци или утешителни думи, казани на място - при олюпено коляно или по-късно при значителна житейска загуба... Кой ще ги казва отсега нататък?
 Но тук не е място за лични проблеми и тъги. Ще си позволя да цитирам малко откъсче от споменатата статия. В някаква паралелка бащата и майката на децата са в чужбина. Журналистка пита десетинагодишно момиченце как е, получава ли редовно пари от родителите си. Детето се разплаква и изхлипва: "Не искам пари, искам мама да ме гушне"... Вопълът на това дете, думите, които изрича, казват всичко за катастрофалната картина на българите, те са безпощадно обвинение срещу властниците, които управляват страната ни!
И в унисон с началните думи на автора, който изстисква от сърцето си следното изречение "Още вярвам, че няма да дойде свършването на България като народ и държава", мнозина като мен например ще се молят надеждата на Статков да е основателна! Човекът е така устроен, че поне в мечтите си предпочита положителното, хубавото.
Но как да вярва в подобни думи, когато в същия този вестник можем да прочетем следните заглавия:
"Борисов спря общинските поръчки за над 600 милиона лева".
"Неочакваните разходи са непосилни за половин България."
"Разрушиха летището във Видин..."
Какво още не са разрушили властващите? По-добре да не споменавам други обекти, изградени с потта на младежките от многото някогашни бригади, защото ще ги подсетя да ги включат в списъците за премахване. Впрочем премахването е също селективно. Не се унищожават онези обекти, които биха били необходими за една колония в колониална държава.
Споменах ги по-горе и си спомням младежкия ентусиазъм, с който се славеха бригадите! То не бяха норми, то не бяха съревнования, то не бе младежки ентусиазъм! Сега съм чел публикувани иронични статии, в които се говори за фалша, който се криел зад този ентусиазъм! Да беше дошъл тогава авторът на тези съчинения в Девети стан на линията Ловеч-Троян, където бях бригадир аз! Да беше отишъл на другите национални обекти като Димитровград!...
Минало незабравимо! Не е зле да говорим за него пред младите, които са жертва на антикомунистическата пропаганда! Да знаят, че тогава нямаше просяци, нямаше бъркане по кофите за боклук...