Размахват ножове срещу духа на Вапцаров

Наскоро си купих книгата "Християнство и поезия" от Васил Лазаров, издадена от ИК "Огледало" през тази година. Като литератор и богослов очаквах да прочета интересни анализи, да се запозная с оригинални ракурси към позабравени християнски мотиви в творчеството на едни от най-значимите представители на нашата нова и съвременна литература. Дори очаквах разсъждения, които биха провокирали позицията на Атанас Далчев, изказана и защитена професионално в статията му, озаглавена "Религиозното чувство в българската лирика", отпечатана още през 1929 г. в списание "Философски преглед": "Ние нямаме религиозна лирика, макар да се срещат в нашата поезия религиозни мотиви - пише поетът Далчев. - В своето 50-60-годишно съществуване българската литература не е дала нито един лиричен или епичен поет, в чието творчество главна ос да е идеята за Бога, както у Достоевски или Р. М. Рилке."
Авторът на новоиздадената книга "Християнство и поезия" Васил Лазаров прави фрагментарни бележки за отделни

произведения на тринадесет наши автори

композирани като отделни статии, които кой знае защо авторката на предговора Цвета Трифонова определя като "студии", а доц. д-р Александър Йорданов, написал послеслова, пък нарича "есета". Още от пръв поглед в тях могат да се открият досадни фактологични грешки. В самото начало на текста си за Христо Ботев например той посочва неправилно 1846 г. като рождена за нашия възрожденски поет. Цитира неточно заглавието на книгата на Христо Недялков "Поезия и религия", издадена през 1943 г., назовавайки я "Религия и поезия". Впрочем нейният замисъл, съдържание, структура и композиция Лазаров следва недвусмислено в своето писание. 
В биографичната си справка за Николай Лилиев пък пише: "По време на комунистическия режим творчеството му е подложено на забрава и отрицание и той до сетния си ден не написва нито един стих." Известно е, че поезията на Лилиев, един от безспорно признатите ни най-нежни лирици, се изучаваше както в средното ни училище, така и в специалността "Българска филология". По-долу Лазаров сам опровергава думите си, изтъквайки, че през 1945 г. Лилиев е избран за академик и взема активно участие в изданията на Института за литература при БАН.
В бележките си, посветени на Ботев, Лазаров търси неприкрито идеологическо обяснение за популярността на поета революционер: "В политиката си на безверие в християнската вяра след 9.IХ.1944 г. и особено през периода, когато да се осмива и дори забранява вярата беше задължително, комунистическата власт превърна Ботев в свой земен кумир" - пише авторът. А защо, питам, "демократичните" управляващи в наше време не припознаха този гениален поет за свой кумир? Защото не чувстват нито делото му, нито творчеството му като своя кауза. Та в голямата си част то е насочено в своя благороден гняв и сатирична острота тъкмо срещу такива демократи и патриоти като тях самите. Опитите на някои автори да доказват, че левицата превърнала неговата лирика във форма на своя пропаганда, фалшифицирайки негови произведения (най-вече "Символ - верую на българската комуна"), се оказват клеветнически. Във в. "Знаме" от 17 май 1875 г. самият Ботев, изповядвайки "единний светъл комунизъм", пише: "Блажени времена са били, когато учениците на Христа, заедно с чистото, идеалното и неземното Негово учение са проповядвали комунизъм в обществото." Тези негови думи доказват недвусмислено, че нашият велик възрожденец е изповядвал комунизъм, и то с християнско лице. Тъкмо неговите дела и широтата на революционните му дълбоко хуманни възгледи го превръщат в знаме, което нашите доморасли демократи още в началото на безкрайния преход захвърлиха без време на пътя зад гърба си,

страхувайки се да не се опарят

Дотук все пак любителските опити на Васил Лазаров в полето на литературната критика могат да се приемат снизходително. В бележките си обаче, озаглавени "Християнска ли е вярата на Вапцаров?", написани с тон на познавач, с менторски привкус, той прекрачва границата на приличието. Риторичният му въпрос очевидно цели да ни насочи към мисълта колко далече е поетът от истинските християнски идеи - нещо абсолютно безсмислено, за да се представя като теза. "С други думи - поезията му се превръща в средство за установяване на утопическото - щастливата визия за бъдещето под формата на комунистическата идея", обобщава тълкувателят Лазаров, определяйки поезията на Вапцаров като "идеологическа и идейна слепота или заблуда..." А, видите ли "... от логическа и от теологико-херменевтична гледна точка християнската интерпретация на Вапцаров е практически идентична с комунистическата". Натруфени и неточно употребени изрази, на които нямам намерение да оправям оплетените конци. Лазаров определя стихотворението на Вапцаров "Не бойте се, деца" например директно като "израз на сатанинско възгордяване, граничещо с безумието...".   
Тази статия, а и изобщо цялата книга, е

поредният истеричен крясък срещу неудобното

за ценностната система на днешните "демократи" творчество на Вапцаров. Имаме един поет, който е не само на световно ниво, но който има и споделено световно признание, ала наши критикари не се уморяват да замахват с голи ножове срещу духа му. Не се свенят да майсторят разпятие след разпятие за душата му. Ако затворим очи и се замислим какво би била нашата поезия без творчеството на Вапцаров, пред нас ще се отвори огромна студена и няма празнина. Само че природата не търпи празно пространство. Днешните негови съдници са готови да го запълнят с потоци от злост и хули.
Към този "християнски" сонм се присъединява щедро и авторката на предговора на тази книга Цвета Трифонова. Едва сдържаното клокочене на нейния негативизъм постепенно преминава в състояние на сляпо самоопиянение и истерично настървение, откъдето явно извира ентусиазмът й. "Само жестокост, омраза и ненавист към Живота бликат в стихотворенията "Двубой", "Писмо", "Хроника", "Илинденска", основното чувство във "Вяра" е високомерието и неверието в Бог, липсата на съвест и разкаяние поразява в "Песен за човека", инфантилни мечти и празни химери..." Очевидно авторката на предговора носи много по-голяма ненавист, отколкото Васил Лазаров.
Целият поток от тези брътвежи, изливани изпод преградата на един криворазбран християнски смисъл, не са в състояние да заличат истината за вдъхновените хуманни послания на вдъхновяващата поезия на Вапцаров.
По-полезно би било, вместо да бъдат издавани подобни изпълнени с празна злост книги, просто да се преиздаде трудът на критика Христо Недялков "Поезия и религия" от 1943 г., както и задълбочената статия на Атанас Далчев "Религиозното чувство в българската лирика" от 1929 г. А темата християнство и поезия все още продължава да очаква своите способни изследователи.