Разпадът на еврозоната

Проф. Кръстьо Петков

Подтикът да напиша настоящото обширно есе е една поръчка от европейска фондация да представя накратко как гледат българите на кризата в Гърция и еврозоната и на идеята за засилване на икономическата координация в общността. Подготвих исканите шест страници, за което се наложи да прегледам значително количество български и чуждестранни коментари. После реших да публикувам своите записки, придържайки се към един популярен жанр: социологическата есеистика. Направих го не само от съображения за достъпност на изказа, но и заради потребността от синтез на разнообразните мнения, които ползвам в анализа.
Давам си сметка, че крайните (служебно мотивирани) потребители на подобни анализи: българските топ-десижънмейкъри, не обръщат внимание на чужди становища. В епохата на шоу-политиката на мода са дирижираните медийни изяви, пресиращи ежечасно изпадналите в перманентен стрес поданици; при един авторитарен режим техният брой е силно ограничен (лесно може да се изчиси по формулата 1+2: Едноличен Началник и двама васали -Финансист и Полицай).
Но винаги е имало умни и проницателни читатели, които не приемат безалтернативните сценарии. На тази интелигентна публика разчитам, за да се поддържа огънят на публичните спорове. Особено когато от тях зависи какъв избор може да направи една малка и традиционно зависима нация като българската, когато нейният общ дом - Европа, е пред разпад...

I. Европа на много скорости! Къде е България?

Буквално преди дни професор Нориел Рубини в интервю пред "Уолстрийт Джърнъл" заяви, че не държи парите си в банка, а кеш - у дома. С което на прост език обясни срива на доверието към банковата система и предприеманите "антикризисни" мерки. После публикува във "Файненшъл Таймс" най-сериозното предупреждение към европейските лидери, което съм срещал напоследък: "Дните на Италия в еврозоната може би са преброени!"
Както винаги, нюйоркският професор очерта пътната карта на поредния срив и предписа рецепта срещу тоталния колапс:
- За Италия, която е твърде голяма, за да бъде директно спасявана (с публичен дълг от 1,9 трилиона евро), решението е: напускане на валутния съюз и връщане към националната валута (лирата), което на свой ред ще ускори ефективния разпад на еврозоната.
- За ЕС (при невъзможността да се извадят над два трилиона евро, за да се приложи към Италия -вероятно и към Испания - гръцкият сценарий) изходът е: Европейската централна банка да се превърне в неограничен кредитор от последна инстанция, като свали лихвения процент до нула; тази стъпка да се комбинира с понижаване на курса на еврото спрямо долара; в Германия и другите водещи държави да се въведат фискални стимули; в периферията да прилагат т.нар. Сausterity - политика на затягане на коланите.
Вярвате ли, че тези напътствия на световно известния икономист ще бъдат чути? Европейските граждани и бизнесът, опарили се от първата фаза на глобалната криза, вероятно ще се вслушат в гласовете на разума и компетентността. Но онези, които нон-стоп ги тресе страхът от загуба на власт и геополитически позиции - европейските лидери, досега в нито един момент не се довериха на ранните прогнози на независими експерти. В резултат на което загубиха време и темпо за прилагане на ефективни антикризисни мерки. И ако е вярно, че времето е пари, в условията на повсеместна криза става дума за страшно много пари.
Чии са те? Естествено на европейските данъкоплатци. Има ли в тях българска квота? Да, изразена в членски внос, финансови санкции и бъдещ принос в еврофонда за финансова стабилност - цена, която е несъразмерно висока за днешната ни платежоспособност.
За да не бъда голословен, ще цитирам отново разчети на проф. Рубини. Четирикратното увеличение на спасителния фонд на еврозоната - от 400 милиарда на 2000 милиарда евро, не е достатъчно. Ако се изплатят поетите задължения към Гърция, Ирландия и Португалия, за Италия и Испания ще останат само 200 милиарда евро. Което е далеч от търсените външни заеми. А и пазарите вече са на ръба на паниката. Справка: една грешка на рейтинговата агенция "Стандарт енд Пуърс" по отношение на Франция предизвика автоматичен срив и международен скандал.
Остава да видим дали грешката е неволна, или... просто е била вярна!

"Суеверието" на Кругман

Нобеловият лауерат и проницателен коментатор на "Ню Йорк Таймс" изглежда губи надежда, че точните му прогнози и препоръчваните превантивни политики ще привлекат нечие височайшо внимание в ЕС. В САЩ администрацията на Обама не се вслуша в съветите, които Кругман даде в ранно предупредително писмо до президента. Видяхме какво се случи - след рецесията и крехкото оживление последва дълговата катастрофа. Изглежда, че и пророците стават суеверни, защото неотдавна Кругман писа, че след като първият пакет от негови "предсказания" (за кризата в САЩ, поразила и ЕС) се сбъдна, той се плаши от мисълта, че и второто му предупреждение (за необратимостта на кризата в еврозоната) ще се окаже достоверно...

Радикалният Стиглиц

Рубини и Кругман не са сами в своите опасения и действия. Друг нобелист - проф. Джоузеф Стиглиц - очевидно разочарован от малодушието и липсата на проницателност сред държавните лидери от двете страни на океана, показа къде е мястото на радикално настроените учени в днешната пожароопасна ситуация. Професорът, бивш главен икономист на Световната банка, за пълна изненада на мнозина, се включи в движението "Окупирай Уолстрийт".

Политиците пак закъсняха...

Всеки социален разпад започва с малки на пръв поглед пукнатини - между индивиди и микрообщности. Вяка раздяла има своя предистория; летоброенето започва от деня, в който на някои от членовете на доскоро единната общност им стане ясно, че пълното сближение (в смисъл на сливане) е невъзможно; ако се постигне (напр. с административни мерки), то донася повече вреди, отколкото ползи.
Първите, които още през 1994 г. прозират опасността от съвместното съжителство на твърде много и доста различни по традиции и просперитет държави, са германските политици Карл Ламерс и Волфганг Шойбле - тогавашен финансов министър. "Икономист" наскоро припомни, че именно по това време Саркози, като скептик за евроинтеграцията, за първи път е говорил за т.нар. федерализъм (повтаряйки по същество Франсоа Митеран).
Както се казва, крушката си има опашка: 17 години по късно, в качеството на президент на Франция, Никола Саркози представи пред студенти в Страсбург завършена концепция за "Европа на две скорости". Според него страните от еврозоната трябва да ускорят и да задълбочат интеграцията помежду си, а страните извън еврозоната, както и онези, които предстои да влязат в ЕС, би трябвало да поддържат сравнително хлабави/гъвкави отношения и да вървят в посока към федерация. "В момента сме 27 (страни в ЕС). Ясно е, че в един момент в бъдеще ще трябва да приемем страните от Балканите. Тогава ще бъдем 32, 33, 34. Никой не си мисли, че федерализъм, тотална интеграция, ще са възможни с 33, 34 или 35 държави", заявил Саркози. И за да бъде съвсем ясен, добавил, че е за Европа на две скорости: едната за еврозоната, другата за останалите (сред които е и България).
Оставям настрана въпроса, защо Саркози е чакал толкова години, след като е изпитвал дълбоки съмнения още преди форума в Маастрихт и след като му е било ясно, че приемането на Гърция в еврозоната, взето по чисто политически причини, е било груба грешка. Своенравният френски политик вече е бил влиятелен държавен глава, когато през 2008 г. избухна глобалната криза, поставила на изпитание стабилността на еврозоната. Редно би било да си припомни ранните си оценки, особено на фона на надвисналото глобално бедствие.
Още в началото на верижните финансови трусове, с първи епицентър САЩ и втори в ЕС, влиятелни експерти като Сорос, Рубини, Кругман и др. предупредиха, че еврозоната няма да издържи на втори удар. Но Сакрози и Меркел (тандемът "Меркози") цели четири години след началото на кризата говореха за интеграция и за съхранение на еврото на всяка цена. Днес единият от двойката (Саркози) се обвява за развод с ЕС и последващ федерализъм, повтаряйки дословно аргументите за реанимиране на еврозоната, казани от Джордж Сорос преди близо две години. Другият (Меркел) призна пред висш партиен форум, че Европа изживява най-тежката си криза след Втората световна война. "Желязната лейди" призова сънародниците си към нови жертви...
Вече е късно! Доколко закъснението е фатално късно, ще проличи скоро, след седмици... Любопитно е също как елитният 17-членен отбор на еврозоната ще успее да се движи с единна и висока скорост, след като дотук 3+2 държави имат спешна нужда от генерален ремонт! А проницателният

Рубини допуска дори отстраняване на закъсалите

от отбора...
Ако погледнем към ЕС от друг, сравнителен ракурс, ще видим, че тезата за двете скорости е доста тясна (егоистично мотивирана) и много прецизна (да не кажем - исторически невярна). Европа никога на е била хомогенна като социално-икономически и културен организъм. ЕС винаги е бил една сложна конструкция, която се е придвижвала напред, ползвайки няколко скорости. Още през 2004 г. белгийският учен Андре Сапир посочи, че в общността не се работи по един модел, а по цели четири (нордически, континентален, англосаксонски и южен). Нещо повече, Сапир стигна до извода, че южният, включващ всички страни от групата PIGS (без Ирландия), е икономически неефективен, финансово опасен и може да се сгромоляса. Което и стана...
След приемането на първата група източноевропейски страни се появи още един вододел по линия на модификациите и скоростите на движение, между "Стара" и "Нова" Европа. Компромисът с членството на последната двойка -България и Румъния - още повече разпиля състезателите по трасето. И до днес "слабаците" нямат пълни права и достъп до пазарите на труда, мобилността и гражданския статус с тези на "истинските" европейци, т.е. те се движат не само с различна скорост, но и по друга траектория...
Спирам дотук, за да се върна към критичната и язвителна забележка на "Икономист" към Саркози: Европа е на множество скорости, а не на две. И така е не от вчера, когато хорово и публично се заговори за разпад!

Следва "Последиците за периферията и България"