Разстреляни

Въоръжени нахлуват в офиса на телевизия. Мъже с пистолети заплашват журналисти и служители в ТВ7. Страшно, грозно и гротескно е, когато медиите стават заложник на нечии лични амбиции или отмъщение. Също толкова непочтено обаче е и използването на медиите за отстрел на политически имидж и семейно благоденствие. Политическите и икономическите страсти за пореден път подложиха на публичен разстрел българската журналистика, като този път заплахата бе реална и физическа.
Говорим си ние за свободата на медиите, за журналистическата етика и (само)цензурата, а в същото време се оказва, че никой не е защитен от това някоя вечер пред очите му да се размахва пистолет не къде да е, а на работното му място. За щастие нахлуването на въоръжените бандити се размина без стрелба и рани. Този път.
Кому е нужно журналистите да се превръщат в заложници на личните страсти на работодателите и бившите си колеги? Нима превземането на редакция е новият кръстоносен поход, на който са тръгнали самозвани лидери? Как следва да се отбраняват журналистите, които са заплашени с патлаци не на бойното поле или заради командировка в размирен район, а на мястото, на което се предполага, че са защитени и уважавани?
Не за първи път жертва на икономическите интереси става цяла медия - спомняте си и запора върху "Труд" и "24 часа" покрай уреждането на сметки между Огнян Донев, Любомир Павлов и Христо Грозев. Има нещо гнило, но не е в Дания. Не е нормално българската журналистика да бъде обстрелвана по начин, различен от писменото слово. Не е хуманно служители да бъдат "арестувани" от друг, освен от законово определените органи, ако има защо. Не е честно журналистите да се страхуват за живота си, само защото работят на определен адрес.
Казват, че словото е най-доброто оръжие. Езикът обаче остава безмълвен, когато насреща му е насочено оръжие. Словото е безсилно пред насилието. А от това не печели никой, дори нападателят.