"Роберт Дяволът" - вечната приказка за борбата на доброто и злото

Магдалена Манолова

Премиерата на операта "Роберт Дяволът" от Джакомо Майербер бе събитие в "гран маниер", с което отзвуча поредицата от богатата празнична програма на Френския институт в България по повод неговата 20-годишнина. За първи път на българска сцена оживя тази "голяма опера", резултат от сътрудничеството между Софийската опера и Френския институт. Съвместната продукция утвърди присъствието на френски заглавия на първата ни оперна сцена от последните години.  Предизвикателството френска опера, започнало с "Лакме" на Делиб, "Хофманови разкази" на Офенбах, "Дон Кихот" на Масне, кулминира с "Роберт Дяволът".
Тази опера на Майербер, възприемана като първата "голяма опера" в историята, превърнала се в ХIХ век в истински хит, днес трудно оживява на световните сцени. Мащабите в "гран маниер" на една смесица от мелодрама, зрелищност, драматични арии и големи хорови сцени, постановъчни предизвикателства, голяма продължителност са изпитание и за най-големите оперни театри. Софийската опера извърши отново истински подвиг, като отговори на това изпитание. Изпитание, в което диригентът Дидие Талпен и режисьорът Уисам Арбаш съумяха да изградят съвременен прочит на трудното заглавие. Прочит, близък до всяко време. Два равностойни състава защитиха убедително заглавието. Утвърди се и образът за Софийската опера като ансамбъл с високи стандарти, способен да отговори на изискванията на толкова различни стилове като оперния театър на Вагнер, а сега и на френския - и в случая на френската "голяма опера". Да събуди любопитството на българската публика към богатия свят на операта.
Роберт, син на Сатаната и една смъртна, и Алис, негова млечна сестра, символ на чистотата, от една страна, и Бертрам - Сатаната, са основният триъгълник в тази драма. Роберт е преследван от баща си - Сатаната, който иска да го подмами да продаде душата си. Алис и неговата любима Изабел успяват да победят Сатаната-Бертрам. След много перипетии Роберт не подписва договор с Бертрам, злата магия е развалена.
Този вечен сюжет, познат от литературната класика, Майербер превръща в "умопомрачителен успех", в триумф, какъвто няма равен в историята на музикалния спектакъл. Операта "Роберт Дяволът" е отговор на времето, в което се ражда - далечната 1831 г., време на либерални настроения от 30-те години на ХIХ век, на зрелища по вкуса на едрата буржоазия.
Роберт всъщност не е Дяволът, той е човекът, в когото се бори доброто със злото. Дяволът е Бертрам, който подмамва по различен начин Роберт да продаде душата си. Режисьорът Уисам Арбаш ни среща именно с този Роберт - същество, в което бушуват силите на доброто и злото.
Арбаш бяга от външната зрелищност, към която голямата опера предразполага. Неговата страст - театърът, и привързаност към словото, четене на текстове извежда спектакъла от харакерната оперна естетика. Арбаш разказва един извечен сюжет за доброто и злото, за тъмното и светлото, присъщо на човешката природа, на езика на театъра. Разиграва театър в черно и бяла светлина, в пестелива, почти графична сценография (като сценограф на заглавието), с певци-актьори, отчуждени от оперната естетика и усвоили жеста и поведението на театралния изказ. Големите хорови сцени влизат в ролята на коментатор като в гръцката трагедия. Характерните балетни епизоди във френската опера тук органично са вплетени в театралния образ, без да бъдат възприемани само като танцувален елемент. Хореографката Константина Ханджиева с много въображение обиграва многоплановото пространство в сцената на вакханалията на монахините в манастира. Пластичният образ е органично вплетен в сюжета. Режисьорът залага на драматичното, извежда отчетливи драматургични линии в изграждането на цялото, героите - истински като в живота, внушават темата за извечната борба в нас самите. Арбаш поставя Бертрам-Сатаната в ролята на наблюдател на случващото се. Той излиза в началото, изважда столове, сяда и гледа като на театър. По-късно влиза в играта. Бертрам-изкусителят разпалва в Роберт страстта по пари и власт, предлага му съблазни, откъсва го от любовта и истината, борбата между двамата герои е разиграна в истински театрален спектакъл. 
Пестеливото сценографско решение залага на променящи се пространства и перспективи, оформени от движението на  черни и прозрачни кулиси. Ефектно, на втори план, пластичен танц разиграва сюжета на дуети и арии. Отражение в огледални стени създава имагинерна действителност на двойствения "аз", мултимедията ефектно като на кино допълва внушението за иреално и реално. В тази игра на черно и бяла светлина, героите не са осветени, както това е в оперния театър. Те са полусилуети. Нещо, което е различно, но все пак ми се искаше, особено в първо действие, хорът и артистите да не остават в тъмното. Изгубват се като присъствие. Първо действие бе в прекален сумрак, трето - истинска филмова вакханалия, а последно - театър от висока класа. Особено силни моменти са двата терцета - първият, акапела, когато всеки е като в унес в своя свят, в триъгълника Бертрам, Роберт и Алис. Музиката тук е уникална за времето си. Всеки герой сякаш разговаря със себе си, гласовете се движат в различни тоналности, една застинала сценична картина с изключително въздействие. Вторият терцет (отново Бертрам, Роберт и Алис) в края на операта е драматична борба при всеки герой. Това вече не е размисъл, а въпрос кой ще победи - Сатаната или Роберт, злото или доброто в нас. Направените копюри стягат творбата в една драматична рамка, музиката държи в непрекъсанто напрежение. Костюмите на Даниела Йорданова са стилни, изчистени, валидни за всяко време, в добър синхрон със замисъла.
Голямата опера е превърната в музикално-сценична драма, с вътрешно напрежение, държащо вниманието. Избягала от външната помпозност, тя е намерила убежище в един съвременен образ, близък до нашата чувствителност. Може би затова на финала, когато хорът запява тържествен сватбен химн от цялата зала, булката Изабел е в средата на партера, а публика и сцена се сляха в едно цяло, възторжените аплаузи и "браво" дълго не затихваха, въпреки късния преди полунощ час.
Героите на тази опера са голямо вокално и артистично предизвикателство. Изисква се не само гласова издръжливост, но и познаване на стила, способност за актьорско внушение. Двата състава се представиха равностойно. Гостът Филип До - Роберт, изгради вокално и артистично образа, но трудните фалцети и височини бяха проблем. Докато Георги Султанов създаде един по-човечен Роберт, един по-топъл и близък до нас образ. Убедителен бе Бертрам и на Мартин Цонев. Той създаде внушителен музикален и актьорски образ на Сатаната. По-различни нюанси, вокално и драматично, се получиха при двойката Султанов-Светозар Рангелов в ролята на Роберт и Бертрам. Една по-емоционална игра и вокалност. Женските образи също бяха добре подбрани. Диана Василева предложи една по-лирична и пластична Изабел от Ирина Жекова, повече въздействаща като вокален образ. Олга Михайлова-Динева като Алис бе сдържана и стилна, докато Любов Методиева - по-чувствена и топла.
Голяма е заслугата на диригента Талпен, който вдъхна живот на творбата и въведе ансамбъл и солисти в изискванията на стила като негов истински познавач. Наситената звучност на големия оркестър и контрастна динамика, специфичният щрих в нюнасите, характерни за музиката на Майербер, внушителните хорови сцени и ансамбли, драматични арии и дуети създадоха цялостната музикална тъкан на творбата в диалог със сценичния й образ. Енергично и много прецизно Талпен водеше спектакъла, изискваше от певците онази вокалност и интерпретация, която прави операта въздействаща и вярна на стила. Познавач на стила, той преведе през изпитанието ансамбъла на Софийската опера.
Истински героизъм проявиха оркестърът, хорът, солистите, балетът, целият ансамбъл, които в тази голяма продължителност на операта поддържаха драматичното напрежение и внимание, създадоха незабравим спектакъл, който се вписва в историята на българското изпълнителско майсторство. Успехът не би бил пълен без усилията на всички технически служби, на асистенти и помощници в тази внушителна постановка, подложила на изпитание целия екип на операта.
Дидие Талпен е музикантът, който влага усилия да запознае българската публика с опери, които не са играни у нас. Това е от значение не само за музикантите и обогатяване опита им в различни стилове, но и за формиране вкуса на публиката. Значимо е и за вливане в традициите на оперния ни театър свежа кръв, разпалване на страсти по френската култура.  
Тази премиера събуди размисъл за нас самите, за изкушенията и способността да им устоим, да намерим сили да бъдем човеци, за свободата да избираш, за нещата от живота, за борбата, бушуваща в нас. Такава е операта "Роберт Дяволът", вечната приказка за борбата на доброто и злото в нас.