Роман за житейското страдание

Тихомир Йорданов

Има писатели, които преди да започнат да пишат - мислят. Има други, които мислят и пишат. А има и такива, които и когато пишат, не мислят. Фразата принадлежи на бележития шегобиец и отнесен философ проф. Александър Балабанов. Тази изказана от него истина ми припомни четивото на Валентин Качев "Нещото, от което боли" (изд. "Елма"), жанрово определено като роман. Но това съчинение се отличава от т.нар. класически роман. Повествованието започва и се движи в съвсем битови подробности, от които авторът непрекъснато "се отплесва" по философски размишления, по неща, натрупващи се в процеса на разказването. И това става така бързо и внезапно, че ха да му възразиш, или пък да добавиш нещо свое, лично, както става в разговорката между седнали "на маса" приятели, той вече се е отнесъл в друга посока, към други докоснати неща, "от които боли". Тъкмо тази болежка води лъкатушещото повествование между минало и съвремие, между спомена и ставащото сега, в желанието да бъдат те осмислени в един искрено разказан живот.
Такъв писателски маниер, стил, наричан "поток на съзнанието", се изразява в едно течение на разказа, в който се сблъскват случки, обстоятелства, лица, предизвикващи размисли и емоции, които ни правят съучастници. "Героите" са пред нас - те са живели или и сега живеят, събитията са отминали или и сега продължават, а ние сме набъркани в тях.
Не ви резюмирах сюжета на този роман и не бих могъл да кажа точно какво е сюжетното му развитие, каквото очакваме от роман. Но творбата ме повежда из улиците на малко провинциално градче, в книгата превърнато в големия наш за всички живот. В нея, в книгата, той се чете така, както тече извън нея. В това е и успехът на автора, който ни разправя историите си непретенциозно, естествено, живо - ту с усмивка, ту разнежено, ту протестиращо. И езикът му е такъв - разбираем, като майчиния език.
Разказвачът Валентин Качев е едно ново (в смисъл различно, неповтарящо се) явление в литературния ни живот. В това се състои и любопитството ми към книгата му, на която попаднах случайно и бих могъл да я отмина, защото и аз съм различен от него и като читател си имам свои предпочитания и навици. Пък сме и от раздалечени поколения.
Но да се върна към началото на своите бележки. Валентин Качев е сред писателите, които пишат и мислят. Предложеното от него четиво не попада в определението на фабулния роман, макар също да е разделено на глави, чието оглавление дори подсказва повече темите на беседата. Авторът си признава това: "Аз не въртя колелото на сюжета, а се спирам да разбуня мислите, които ме спохождат в пътя на творческото страдание, за да донеса до вас една история, която ми се иска да ви хареса и да остане със своята мъдрост във времето" (стр. 41).
Та... какво е нещото, от което боли? Това всъщност е животът, за който ни боли. Такъв е отговорът.