Скъпи на триците, евтини на брашното

Прочетох преди време във в. "Труд" (12 юли 2010 г.), че с типичната си скромност министърът на културата Вежди Рашидов е казал, че "с изключение на неговото, в никое друго министерство реформата не се е случила"! Два дни по-късно, оценявайки бившия министър на здравеопазването Божидар Нанев като "много добър човек, добър доктор", премиерът Бойко Борисов добавя, "просто се оказа, че не е за министър.  НЕ МОЖЕШЕ ДА НАПРАВИ РЕФОРМИ!" (в. "Сега", 14 юли 2010 г.). От тези две характеристики се разбира, че ключовата дума за получаване на почетното звание "министър-отличник" е реформа. Нямам намерение да споря с г-н министър-председателя, но едва ли правенето на реформа може до такава степен да бъде определящият индикатор. Още повече, че в същия материал той казва: "Това е хубавото на демокрацията..., че никой не може да те накара да направиш (нещо)", ако нямаш желание. И добавя "винаги съм си признавал (сбърканото) и това не е страшно... Но се оказа, че излизаме скъпи на триците, евтини на брашното".


Напълно съм съгласен с тази добавка, защото според тиражираните в пресата изявления на главните реформатори в сферата на културата - Вежди Рашидов и Митко Тодоров, са налице показатели, които дават основание да се очакват резултати от нея, според думите на премиера, за триците и брашното!... Най-малкото, защото проектът още не е одобрен от Министерския съвет, т.е. реформата още не е започнала!...
Че трябва да има реформа в сферата на културата, не подлежи на съмнение. Ключовият момент за такова действие е

готова ли е държавата

за нея и кога тя да започне, т.е. има ли изработена ясна концепция и стратегия за реализацията й, одобрена с обществен консенсус. Защото, ако тази мащабна акция не е подготвена както трябва - законово, финансово, в съответствие с националните културни традиции, в синхрон с положителните европейски и световни културни практики, с подкрепата на националните и международните граждански творчески общности и с конкретната пътна карта до 2020, ефектът от нея не само ще бъде символичен, но и с отрицателни последици. Не случайно Учителят Петър Дънов утвърждава, че "разрушаването на всяка държава започва с разрушаване на нейната музика"!...
Българското музикално и театрално изкуство преживяха през 1963 г. такава "реформа" и нейните последици бяха повече от печални. Следващият такъв опит беше през 1999 г., когато с водещия аргумент за постигането на икономии - какви икономии, като средствата за култура бяха под 0,70% от БВП! - се създадоха оперно-симфоничните дружества и също не можа да постигне очакваните реални положителни резултати, въпреки предприетите обединения на нееднородните артистични състави.
Сега се проектира - отново с водещ аргумент за икономии - обединението на разнородни състави - театри и опери, балет и оперета - като се пропуска "дребния" факт, че разликите между тях са повече от приликите!
Най-голямата трудност при реформирането на сферата на културата е, че - за разлика от другите обществени сфери - водещото начало в нея е създаването на условия за постигането на

уникалност, а не унифицираност

Като се прибави към това и желаното многообразие в творческите изяви, свеждането на реформата само до финансово-икономически показатели най-малкото е неуместно, защото елитните постижения изискват елитни инвестиции! Ефикасна реформа в сферата на културата може да бъде само тази, която създава най-добри морални и материални стимули и условия за разгръщане дарованията на творците, а не която "свива", т.е. ограничава, техните възможности за полет в света на красотата! "Изкуството трябва да бъде друг свят, не огледало на същия, в който живеем"! (Димитър Манолов). Неслучайно древният мислител Соломон утвърждава, че "духовното изобилие е ключът към материалното благополучие"!
В този контекст трябва да се изтъкнат още следните два аргумента:
- въпреки че създават художествен продукт, музикалното и театралното изкуство не са търговски дейности, а важен държавен инструмент за възпитаване и обединяване на обществото, защото по силата на реалните обстоятелства те все повече се превръщат в религията на ХХI век;
- само работна сила с по-висок културен статус и изградени ясни трудови навици и естетически критерии може да създава конкурентоспособни стоки за глобалния пазар!
На българската култура не е нужна самоцелна реформа заради самата реформа. На нея е нужна реформа, която:
- да я регламентира като национален приоритет;
- да поставя на пиедестал сътворените най-значими артефакти и техните творци;
- да отсее стойностното от пошлото, истинската култура - от проявите на субкултурата;
- възпитателните й функции в интерес на обществото!
Всичко друго е в противоречие с нейната същност. Осъвремененият девиз на древните римляни "Хляб и зрелища", с думите

"Всичко е шоу"

е неверен и вреден, защото в основата на всички безсмъртни творения стоят трудът и дарованието!
Обезпокоен съм, че през изминалия период на хищническо първично натрупване на капитала липсваше ясно заявена политическа воля от управляващите за осъзнаване на тази аксиома, без която общественият прогрес е невъзможен. Да се надяваме, че моментът на желаното осъзнаване вече е настъпил, което ще позволи - след сериозна подготовка - неминуемата реформа да даде своите позитивни резултати! И все пак да не забравяме за скъпите трици и евтиното брашно!...