След имперската епоха - накъде отива светът

Стоян Жулев*

 

Трябва още в началото да се съглася с г-н Роберт Каплан (вестник СЕГА от 21 дек. м.г.), че е дошъл историческият край на империите като доминиращи, военно-икономически, държавни образувания. Това обаче съвсем не означава, че трябва да приемем твърденията на този автор, че политическите турбуленции и нестабилности, настъпили след края на студената война, са последица от този край. За непредубедените наблюдатели е ясно, че, докато едната империя се прибира у дома си, то другата, почувствала се победител в студената война, започва с всички възможни средства да заема освободеното геополитическо пространство, както на Балканите, така и в Централна Азия.

 

Исторически факт е, че когато великите държави са следвали стратегия, подчинена на действителните дълготрайни (а не конюнктурни) икономически интереси, то тя е била успешна. И обратно, когато стратегията им е била насочена  приемуществено към геополитическа експанзия, това винаги ги е довеждало до катастрофални последици. Примери биха могли да се приведат много, но тук искам да спомена само няколко по-съвременни. Съветската експанзия в Афганистан, Етиопия, Ангола и Куба преследваше само геополитически, но не и дълготрайни икономически интереси и всички те доведоха до катастрофални резултати. Американските експанзии във Виетнам, Сомалия, Ирак и сега в Афганистан далеч нямат дълготрайни икономически измерения и също водят до катастрофални за САЩ резултати, независимо от оптимистичните твърдения на американските политици и генерали.

 

Независимо че мнозина политици и наблюдатели не желаят да признаят залеза на последната имперска сила в лицето на САЩ, анализите показват точно това.

 

Подходът при формулиране на мястото и възможното поведение на световните сили обаче може да е твърде различен.

 

За една част от наблюдателите (повечето от тях в САЩ) е характерна

 

инерцията на мисленето от периода на студената война

 

и запазилото се дори и през последния четвърт век приемуществено търсене на противоречията и конфликтите на интереси. Някои от тях дори не се притесняват да твърдят, че САЩ не могат да имат стратегия за външни отношения, без да е посочен "враг №1". В анализите си Роберт Каплан* хем приема, че САЩ са на път да загубят ролята си на световен лидер, хем, без да го афишира, отново търси възможните геополитически и военни съперници на Щатите. Философията тук е, че сферата на господство на един оттеглящ се световен лидер не може да остави своеобразен "вакуум" на влияние и доминация, и това неминуемо трябва да породи нови апетити и конфликти.

 

Като не мога да приема тази философия, бих желал да посоча няколко примера от последния 20-и век. Бяхме свидетели на две световни войни, предизвикани от съперничеството и имперските домогвания на Великобритания, Франция, Германия, Италия, СССР и Япония. През втората половина на 20-и век обаче, икономическите интереси накараха западноевропейските метрополии да се откажат от колониите си, от съперничеството помежду си и да пристъпят към съзнателно и планирано осъществяване на икономическа и политическа интеграция.

 

С други думи - залезът на империите не води непременно до нестабилност и конфликти, а и до изграждане на международни отношения на съвършено друга база - базата на взаимноизгодното икономическо и последващо политическо обединяване. Разбира се, това може да става само при наличие на сходство в социално-икономическите системи и при естественото стимулиращо въздействие на процесите при сходство на цивилизациите. Докато цивилизациите са продукт на продължително историческо развитие и представляват по-консервативната характеристика на страните, то социално-икономическите характеристики са значително по-динамични и се обуславят от темповете на технологическото развитие. То ескалира по експоненциална динамика и императивно обуславя необходимостта от все по-мащабни пазари за стоки, капитали и технологии. Историята на последните 150 години показа, че тези императиви на икономическото развитие са достижими само по интеграционен, а не по конфронтационен път.

 

Трябва обаче да се съгласим с извода на Роберт Каплан, че залезът на доминиращите свръхсили в глобален мащаб може и да доведе до значителна непредвидимост и нестабилност в съвременния свят. Това би се случило, ако политическите лидери на главните сили не се съобразяват с обективните процеси на технологическия и респективно на икономическия прогрес.

 

Тази тревожна възможност на съвременната световна политика налага политиците и изследователите на глобалните проблеми не толкова да се взират в новите възможни имперски претенденти като например Китай или нарастващото ислямско влияние, не в търсенето на нов "враг №1" на САЩ и НАТО, а в съвсем друга посока.

 

Тук ще изложа едно виждане, което макар и глобално пряко засяга и нас, българите.

 

1. Вярно, че глобализацията е реален съвременен феномен - определен, както от технологичното развитие, информационните технологии и пазарните необходимости. Но също така трябва да признаем, че той се развива, като процес с различна историческа скорост в различни географски региони. Тези региони се определят както от цивилизационни сходства, от културна и икономическа съвместимост, така и от възможностите за политическо

 

сближаване без диктат и доминация

 

2. Въз основа на това разбиране за глобализационните процеси могат да се формулират дългосрочните интереси на главните сили, част от които е и България, в международните отношения.

 

Интересите на Европейския съюз:

 

- Има необходимостта да работи за взискателния пазар на САЩ и да ползва огромния и научноизследователски потенциал в един развиващ се интеграционен процес в промишлеността.

 

- Има първостепенна нужда от природните ресурси на Русия и от един голям и платежоспособен пазар като руския.

 

- Има съществена нужда да намали военните си разходи, като интегрира стратегическата си сигурност както с тази на САЩ, така и на Русия.

 

Интересите на САЩ:

 

- За разлика от пазарите на Япония и Китай, които носят огромен дисбаланс в търговския обмен на САЩ, то пазарите на ЕС и Русия са твърде изгодни в дългосрочен план.

 

- Един военно-политически блок САЩ - ЕС -Русия би дал на Америка по-голяма сигурност, но и възможност за значително съкращаване на огромните й военни разходи.

 

- Сближаването на ЕС и Русия не само че не е заплаха за икономическите интереси на САЩ, но представлява реална възможност за развитие на Северноатлантическия алианс до Далечния изток.

 

Интересите на Русия:

 

- Има голяма необходимост от пазарите на ЕС и САЩ за своите природни ресурси.

 

- Нуждае се от технологиите на ЕС и САЩ за развитието на своята икономика.

 

- Нуждае се не по-малко от САЩ и ЕС от налагане на едни стабилни и предсказуеми отношения с ислямския свят.

 

- Намаляването на военните разходи за Русия са от съществена важност, което може да стане само при един политико-икономически, а защо не и военен блок с ЕС и САЩ.

 

3. Цивилизационното и културното сходство на такава агломерация би бил допълнителен стабилизиращ фактор. Всички страни в такъв пакт могат да се съгласят от включването в него на Украйна, Грузия, Армения, а с времето и на Белорусия.

 

4. Само такава геополитическа агломерация би могла в бъдеще да изгради равноправни и взаимноизгодни отношения с бързо растящите гиганти Китай, Индия и Бразилия.

 

5. Само с общите хармонизирани усилия на ЕС, Русия и САЩ може да се решат проблемите на Средна Азия. Без такива общи усилия няма да има стабилност и в Близкия изток.

 

6. Технологичното и ресурсно сътрудничество на такъв един блок може да снижи енергийните му разходи и зависимостта от арабския и иранския петрол и газ, а оттам и да се намалят ресурсите на агресивния ислям.

 

7. Когато става дума за възможното съществено намаляване на военните разходи на страните, се има предвид не намаляването на развойно-изследователските работи, от които безспорно зависи до голяма степен общото технологическо ниво на страните, а за възможността за съгласувано и хармонизирано намаление на мащаба на военните компоненти на всяка една от страните в такава геополитическа система.

 

8. При формулирането на такъв подход към възможностите на постимперския свят не може да се избегне и въпросът за мястото на Турция в него. Както доводите на САЩ, така и резервите на Европа по въпроса за приемането на Турция в ЕС имат своята солидна аргументация. И все пак изводите практически се разминават. Каква би могла да бъде една обединяваща формула за ЕС и САЩ? Ето един подход, който кореспондира с казаното по отношение на едно бъдещо сближаване между ЕС, САЩ и Русия:

 

- Процесът на вътрешно сближаване и хомогенизация на страните в ЕС се оказа съвсем нелек и твърде скъп за основните сили в общността, дори в по-скромните мащаби на последните две разширения. За ЕС приемането на Турция (също както и на Русия) с мащабите си и спецификата в социалното и културното отношение би компроментирало процесите на понататъшната хомогенизация на ЕС и за това ще си остане неприемливо.

 

- Ако вместо подготовка за членство на Турция в ЕС се приеме една пътна карта за икономическа и геополитическа хармонизация на ЕС и САЩ в паралел с Турция и Русия, могат да се постигнат изгодни резултати за всички страни. Тук не може да се избегне и въпросът, че такава "пътна карта" обезателно трябва да включва отказ както на Русия, така и на Турция от претенции за запазване или реализация на "специални отношения" със страни и територии, които са принадлежали на предишните империи, респективно Османската и СССР.

 

- Нивата на сближаване между страните в един квартет - САЩ, ЕС, Русия и Турция, могат и трябва да вървят паралелно и равностойно.

 

- Резултатът от един такъв интеграционен процес, въпреки неговата сложност, би бил огромен за глобалната стабилност.

 

Казаното дотук е опит да се формулират императивите на новото време. Дълг е на политиците на тези страни да ги осмислят и да започнат да търсят практическите пътища за осъществяването им. Тези пътища без съмнение ще бъдат сложни, трудни и ще изискват доста време. Резултатите обаче ще са такива, че оправдават всички усилия в тази насока.

 

Едва ли трябва да си правим илюзията, че такава политика няма да се натъкне на яростната съпротива на военно-промишлените комплекси на страните с мощните им пропагандни и финансови възможности. Но интелигенцията в Америка, Европа, Русия и Турция трябва да приеме предизвикателството и да поведе борба за спечелване на огромните маси избиратели в своите държави за тази кауза на развитието и благоденствието.

 

-------------

 

* Авторът е посланик на България в САЩ от 1980 до 1988 г.

 

Повече от същия автор в http://stoyan-zh.blogspot.com