Спомен за невъзможна мечта в стъклената менажерия

Стара снимка - нещо, което съм забутал някъде по шкафовете в стар албум. Изведнъж, търсейки нещо друго, ровейки наоколо, попадам на нея. Вглеждам се - това аз ли съм?! Не, това не съм аз. Такъв бях като ученик. Но все пак - това съм аз. Спомням си как износвах лисичето палто на сестра ми, която е с една година по-голяма от мен. Спомням си ужаса от инжекцията и т.н. Спомням си... Какво е споменът? Реалност? Но не тук и сега. Избелялата дреха, протритите корици на албума, подгънатото крайче на снимката - всичките тези стари неща през цялото време на забрава се борят с Времето, те настояват на своето въпреки всички физични и всякакви други закони, те идват при нас патинирани, състарени, и точно когато попаднат в ръката ни, времето вече е свършило своята работа.
Споменът - това е единственият багаж, с който пътуваме. В подобна мрачно-нежна атмосфера на спомени и невъзможни въжделения е изграден спектакълът на режисьора Григор Антонов по една от най-играните пиеси на Тенеси Уилямс "Стъклената менажерия". Особеното в тази пиеса е, че тя няма класически линеен сюжет, а е по-скоро мозайка от спомени. Между парчетата от мозайката минава много време и те приличат на истински емоционални взривове, смята режисьорът. Надявам се след края на представлението публиката да остане с усещането, че се е докоснала до един искрен и емоционален живот, допълва той. Спектакълът е съвместен проект на Театрална работилница "Сфумато" и Пазарджишкия театър, в който са ангажирани Радина Кърджилова в ролята на ефирната и тъжна Лора, доверяваща се само на миниатюрните стъклени животинки в своята менажерия; Росица Александрова като амбициозната и тиранична Аманда, която непрестанно напътства децата си; Тодор Кайков в ролята на сина Том, принуден да вегетира като работник в склад за обувки, и Тони Минасян в ролята на Джим, единственият човек, на когото Лора подарява своя любим еднорог.
В представлението владее атмосфера на приглушено отчаяние, облечено в полутоновете на едва осветената сцена и избуяващо на моменти в илюзиите или мечтите на четиримата герои. Но нищо от тези мечти не се реализира, то потъва някак тихо и безутешно в мрака на всекидневието и тихата борба за оцеляване, духовно и физическо, която всеки един от тях води по своему. И именно в извеждането на тези мощни потоци от скрити чувства и интересното им преплитане и съпоставяне се крие най-доброто постижение на този спектакъл. А то се осъществява едновременно и в режисьорската работа по анализа и "оркестрирането" на емоциите, и в много силните актьорски докосвания до духа и смисъла на пиесата. Защото това е спектакъл с много силни актьорски изяви, сред които определено се откроява Росица Александрова в ролята на Аманда.