Срамен маньовър в срамната седмица

Все ми се струва, че за да скачаш на първите хора в държавата, трябва да имаш що-годе класа или поне ниво. Което едва ли се постига с мятане на ябълки по пресконференциите. Нито пък с написване на биографична книга за министър-председателя. Макар че последното може да ти се стори като най-точния път. Ако не към висока класа, то поне към повишено и дори превишено самочувствие.

Да издадеш книга за жив човек обаче, особено за политик, е огромна отговорност, и то за дълго, за цялото ти присъствие в журналистическото поприще. Непрекъснато трябва да доказваш, че не си го сторил от користни подбуди, като да ти дават първо на теб важната информация, та да пускаш ексклузивни новини, или пък да те вземат на пътуванията си в чужбина. Нито пък че си бил воден от младежкия си ентусиазъм или от партийната си привързаност, а не от трезвата оценка. Трябва с всяка следваща публикация да не разочароваш онези, които са повярвали, че подходът ти е бил журналистически, а не пиарски. Че си направил обективен анализ, а не реклама.

Това не е кой знае какво изпитание, особено ако работиш не в партиен, а в необвързан с политически формации вестник. Когато има защо, нищо не пречи да притискаш с неудобни въпроси политика, когото си обезсмъртил с биографичната си книга. Случаят с опростените на неизрядна частна фирма 700 хил. лв. от министъра на културата е предостатъчно основание да изискаш мнението на премиера. Още повече, че той цяла седмица упорито мълчи за скандалните факти. А когато все пак проговаря, то е колкото да предупреди, че изобщо нямало да се вкарва в тая тема.

Нежеланието му може и да е разбираемо. Защото преди "Ало, Банов съм" публично достояние стана и случаят "Ало, Ваньо". Който приключи с няколко трупа. Сега се започна с пукане на гуми и тепърва ще се види докъде ще се стигне. Прегрешилите мразят някой да свидетелства за злодеянията им. Но мълчанието на високите етажи няма как да бъде оправдано. Защото стана ясно, че макар от едното "ало" до другото да минаха цели десет години, телефонното право не само не е изкоренено, но и все така ощетява държавата. И проблемът е не само в конкретните суми, колкото и шокиращи да са. А най-вече в това, както възкликва в заглавие "Дойче веле", "какви хора шетат по върховете на държавата". Оказва се, че в институциите върлуват организирани престъпни групи, които шантажират дори министрите и ги вкарват в капани. Срещу което получават достъп до огромни финансови ресурси. А министрите си мълчат, вероятно защото си дават сметка, че и собственият им косъм не е чист.

В тази ситуация можеш да поискаш отговори от героя на книгата си. Или да се приобщиш към усилията на управляващите да изместят темата. Първото е твой дълг, а второто - твое право. Но от онези права, които свалят и ниво, и класа, защото оголват същността ти. Можеш и да наречеш седмицата срамна. Но ако питаш не за корупционния скандал, а защо президентът бил съглашателствал с опозицията, ще увиснеш. Особено ако съглашателството ти се привижда в това, че държавният глава направил отчета си не преди, а след конгреса на БСП. Някой над теб е трябвало да те открехне, че правиш не гениално прозрение, а банален маньовър, с който няма как да се гордееш. Ако не ти го е казал, значи няма нищо против да се подвизаваш в зоната на срама.

Едва ли и президентът ще отговори на въпроса ти, колкото и да подчертаваш, че е журналистически. Особено когато сам си сваляш нивото по начин, който препраща към думите на Павел от филма "Оркестър без име" към клиентите му в автосервиза: "Качило се секо на кола и писка!"

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info