Антология
Поезия
Стихотворения от Диана Богданова
/ брой: 210
Доверие като крило на пеперуда,
А в тъканта му сребърна сълза
Прекършен пада залез по принуда
Застрелян от горчивата луна
Ранена, тишината натежава
На тънки струни свири я нощта
Процежда се следата на забрава
На прегоряла вехта самота.
***
Октомври е ноемврийски тъжен
Спомня ми за тебе, майко
За часовник, който кани мрака
За думи бездиханни. Недовършени...
Среща на два свята
В тънка сребърна ивица
И твоето крехко тяло
Като белокожа девица
Усмихва се моята майчица
Питаш ме: има ли смисъл?
Излъгах те. Знаех
Че тайна Божествена мисъл
Друга врата за тебе отваря
Не исках ръката да пусна
Събуждам се, а сънят се повтаря
И бездна раздра световете!..
Днес. Тишина. Няма нужда от цвете
Има те само в мен, Мамо!
И с татко, когато танцувате валс, само
Не настъпвайте облаците
Покрай тях се въртете
Нека се сърдят ветровете
Че вдигате шум
Този валс е за вас
А аз ще продължа да ви обичам
И да си говоря с вас, и насън, и наум...
***
Телефонът мълчи сухо
Напряга. Сякаш негласно тик-така
Светлини от фарове се блъскат в стената
Взира се в мен полумрака.
Прозорец - екран
Фигури в разни посоки
Градът е сив великан
Смила съдби разнооки.
Звук.
Сигнал.
Светлина.
Пулс разплисква кръвта в ушите.
Пак онази госпожа -
Пак само нещо да пита...
...Пак умря телефонът
Цифрите в едно се оплитат
Сълза като лупа се стича
Без да бърза повече да обича.
***
Обича ме - не ме обича -
Откъсва крехък цвят наивността
Небето на дихание прилича
В зениците изригва светлина.
Пулсира в длани стръкчето надежда
Въздиша от очакване деня
Дори усмивката - като одежда
Облича в чисто бяло младостта.
Рисуват устните молитвен шепот
Косите - с дъх на борова гора
В гърдите войнства страх и трепет -
Решава тази битка зрелостта.
***
И сякаш всичко е наред
Наужким хората добри сме
И в тоз объркан светоглед
Е все едно кои сме.
Наужким някой се шегува
И май е някак искрен
Почти, но сякаш не съвсем
Увисва хуморът безмислен.
И пак почти благодарим
Почти обичаме и мразим
В игри оплетени стоим
Замеряме се с кухи фрази.
И тъй наужким - нашега -
Животът тихо се изрежда
Празнуваме дори деня
Оставил ни половин надежда.
И никой в свойта суета
Към календара не поглежда
Как с меки стъпки в есента
Животът ненаужким ни отвежда.
***
И днес ще си говоря с тишината
Изваждам чекмедже от младостта
Гердани златожълти, перли, карти
Седеф от мида, дупчена пара
Разсипани перца, стъкла, салфетки
И древен розов аромат
Ветрило с образ пъстроцветен
Събрани в чашка семена
И онзи дъх на бор и свежест
На скришно пазени мечти
Пулсиращи букети от копнежи
Усмивки полумесец, допир нежен
Сподавен смях, преглътнати сълзи
И в дланите две фигурки небрежни
В една се сливат - кой ги раздели
От времето издялкани следи
Ин-Ян почти допират се, почти...
***
Вече не правя снимки
Оставям умът да улови
В своите незрими бримки
Да открадва мига
Да откъсне крило в полет
Да вкуси цвета на усмивка
Да усети мирис на изгрев
Да попие сълза на листо
Да вдъхне от стъпка на горска пътека
Да изправи чело
И да види
Колко красив е животът!
И колко след нас ще остане
Дори да стискаме в шепи
Всеки миг като спомен изтича...
Умът на паяжина прилича...
Диана Богданова е родена в София. Завършила е специалност психология в СУ "Св. Климент Охридски", магистърска степен. Има свой частен кабинет, понастоящем работи в медицински център, където изцяло пренасочва дейността си в областта на клиничната психология, индивидуално консултиране и психотерапия. Любовта към литературата и художественото творчество разпалва у нея майка й приживе, която е филолог, и с която Диана има много специална връзка. Пише стихотворения още от ученичка. За цикъла, който ДУМА публикува, Диана споделя: "Тези стихове не се родиха в дълго мълчание или в битка на мислите. Нито от силно чувство. Те първо бяха образ, картина, която породи палитра от усещания, и тогава намери понятието за себе си върху белия лист. Явно нещо от безсъзнателното е чакало времето и начина да се прояви."