Стихотворения от Лина БОРДЖИЕВА

ЛИНА БОРДЖИЕВА е писател, философ, психолог, учител, общественик. Родена е в Ловеч. Завършила е българска филология през 1990 г. в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски", философия през 2010 г. в Софийския университет "Св. Климент Охридски" (със златна значка), спортна психология през 2015 г. в Националната спортна академия "Васил Левски" в София. Работи като преподавател по български език и литература, философия и психология в Националното училище за приложни изкуства "Проф. Венко Колев" в Троян. Създател и творчески ръководител е на Литературния клуб "Орфей" - за ученици, изявяващи своите интереси в областта на словесното изкуство и философията, който е към Народното читалище "Наука 1870" в Троян, Дружеството на троянските писатели и НУПИ "Проф. Венко Колев". 
От шестнадесетгодишна печата свои стихове в българския национален печат. Изявява се още в областта на литературната критика, теория и история, също във философията, публицистиката и есеистиката. Носител е на национални и международни отличия за поезия и есеистика. 
Автор е на дванадесет книги: "Прекроена действителност“ (1994), "Светът ми е мълчание" (2001), "Над земните неща" (2004), "До началото на времето" (2008), "Библейски откровения" (2011), "Храм на пламъка" (2013), "Затишия" (2014), "Мисли за мен като любов" (2015), "Вяра българска" (2016), "Лирата ми..." (2017), "Човек е Бог" (2024), "Име Любов" (2026). 
Съставител и редактор е на пет алманаха с ученическо творчество - литература, философия, изобразително изкуство. Автор е също на три научни разработки: Две концепции за играта като философия на живота: Лаодзъ - "Даодъдзин" и Йохан Хьойзинха - "Homo ludens" - 2015 г.; "Гераците" на Елин Пелин от семиотично гледище - 2010 г.; Някои характерности на лексикологията и фразеологията на с. Владиня, Ловешка област - 1990 г.  Член е на Съюза на българските писатели. 


ЧОВЕК Е БОГ

Човек е Бог, ядро на Битието,
Душа, изваяна от Светлина,
Сърце добро, дошло в света, което
създава вековечна красота.

Звездите му говорят, съществува
самият той във своя звезден храм -
зова на Любовта той вътре чува.
Зове Любов, ала изгаря сам.

Все търси Свободата си. Умее
причина - следствие умело да твори.
Драматизира... Силата владее...
Човек е Бог в красивите игри.



БИТИЕ-ЛЮБОВ-ИГРА

Любовта е космично изкуство, 
Битие, пълноводна река,
по която пътува изкусно
на безкрайния Път Вечността.

Тук играем улисани... Бягат
куп реалности - дълга игра,
приютила стихии неписани - 
неизвестни за нас правила.

Огън-Въздух-Вода-и-Земя
се преплитат чрез етер незнаен
в многомерните наши тела
и разказват ни притчи за Рая.

И от този космически сказ
се създава велика илюзия,
завъртяла в небесен екстаз
и Душата, и нейните Музи.

Те творят, те градят Битие
от Прекрасност свещена и драма -
тъй у нас земен опит расте 
между истинност и измама.

В този верен космически танц
търсим смисъл и цел по Земята,
не разбрали това: че за нас
всеки смисъл е всъщност ИГРАТА.

Любовта е космично изкуство, 
Битие, пълноводна река,
по която пътува изкусно
на безкрайния Път Вечността.



ХУДОЖНИКО

Боите са на Бога Светлината, 
рисуваш с тях, художнико, света -
не външния, а този на Душата -
и има власт над тебе Святостта.

И има власт над тебе Тишината,
в която си потънал и твориш - 
не земното, а Пътя в небесата,
към който денонощно все вървиш.

Изострен взор, очите се присвиват,
божествения лъч да уловят - 
от Рая пратен. Болката заспива.
Калейдоскопи звездни те зоват.

Ръката свят изписва, а сърцето
в импулси изумрудени тупти -
създало Красота за Битието...
Художнико, самият Бог си ти.



ТВОРЕЦ НА БИТИЕТО

Човекът е творец на Битието -
измисля свят, изплетен от слова
и светло намерение, в което
разкрива се на Бога сложността.
Светът му оцелява и навива
спиралата отвъд - из Вечността - 
многоизмерна, съвършено жива
и в тайнственост забулена Игра.
     
Гради загадки, приказно люлее
на Мъдростта узрелите зърна -
уроци минали... Все пита се: "Къде е
на Истината нежната страна?"
 
Плете от мисли мрежа многолика -
от спомени и чисти бъднини...
Зад хвърлея на делника му вика
Създателят: "Човече, пребъди
в свещената си земна епопея!
Реди Живота в себе си така,
че някой ден през тебе да излея
Голямата Космическа Река!"



РЕКА-НАРЕЧЕНА-ЛЮБОВ

Река-наречена-Любов, 
                 през нас тече...
Невинните олтари на Сърцата
спояват се сега в едно Сърце, 
събрало аромата на нещата.
Струи космическата Чистота
и нишките й, 
                 сплитащи се нежно,
създават светла мрежа за света,
възнасят Битието...
                    Неизбежно
ще се роди Денят -
                    от теменуги
и слънчеви вълни омайни.
Събудени вървим, 
                    отвътре Чудото
зове към светове незнайни. 



ПРИКАЗКА

Улавям тук шума на Битието -
на приливи и отливи звъни -
в хармония с туптежа на сърцето
и всички засияли в мен лъчи.
Как вятърът - с крила на самовила - 
флиртува нежно с въздуха, трепти!
Разтварям сетива, дъха стаила,
от блясъка на дивите вълни: 
една след друга, сякаш Бога чуват...
Гради Животът ритуален Храм
и приказка, в която съществуват
динамика, хармония и блян.
И в приказната нежна необятност
едно едничко Слово възвести
на моята Душа, във мир и радост, 
тържествения зов:
                  "Бъди!"



ЛОЗАТА НА ЖИВОТА

        Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят.
        Йоана, 15:1

Бокалът на Живота си надигам
и свети вътре пурпурното чудо
на Вярата. Душата ми изригва
в стихия древна - Обичта събудена.

Вакханка ли съм, щом сега изливам, 
от дъното на празника мистичен,
рубинените пламъци? Красиво 
се плъзват в мене спомени - филизи... 

Лозата ражда сока на Живота, 
от него зреят мислите ми - жрици,
които ме повеждат към Голгота,
де Божието вино-кръв изтича.

То бавно влива се в Граала Свети...
Велико тайнство е Кръвта Христова,
пречистваща душите, умовете,
за да навлезнат те в Епоха Нова.