Страшна хала, юнак и орел в планината

Той беше юнакът с горещата кръв,   
Караджата храбър, в битките пръв,
мъдрец в съвета, орел в планината,
на четата гордост, слава на борбата,
на Хаджи Димитър съратник и брат,
като него храбър, като него млад.

Чувства се велики в двамата горяха,
на същото знаме служители бяха,
на същата мисъл - жив образ и плът.
Един бе главата, другият - умът,
един беше вождът, другият - кърмачът,
към смъртта готови еднакво да крачат.
                                               Иван Вазов 

Легендарният войвода е роден на 11 май 1840 година в село Ичме (днес Стефан Караджово), Ямболска област. Майка му Калина/Каля Маринова Згурьова била от Бимбеловия род от войнишкото село Факия. Баща му Тодор Димов е от известния в историята на антиосманската съпротива род Узунниколовци. Прадядо му Никола Узуна, починал през 1817 г., дядо му Димо - неизвестно точно кога, но сравнително млад. Жена му се казвала Търна и имала пет деца. Вторият син на Димо и Търна - Тодор, е роден през 1792 г., известен като Тодор Търнин по името на рано овдовялата си майка. През 1825 г. Тодор се оженил за Каля, която му родила осем деца, от тях четири умрели още малки.
Тодор Димов бил от ония българи, които не скланяли глава пред турците. Като не можел да гледа повече как каймакаминът безчинства в селото, една вечер го пресрещнал на улицата и го убил с кривака си. Същата нощ бащата натоварил невръстните си деца, малко покъщнина и дрехи на каруцата, подкарал конете и с жена си Каля напуснали Ичме.
От село на село беззащитното семейство през 1847 г. стигнало Северна Добруджа, а по-сетне отишло да живее в град Тулча. В 1850 г. починала жената на Тодор, грижите за малкия Стефан поели по-голямата му сестра Търна и съпругът й Никола Станев. Зетят настанил Стефан да се учи на четмо и писмо при даскал Енчо Кузманов, а в свободното време момчето му помагало в дюкяна.
Нерадостно било детството на Стефан Тодоров Димов. Лишен отрано от майчина грижа и ласка, той става пръв помощник на баща си - работи като говедарче, обущарче и пазвантче (нощен пазач). Ала дребният му ръст криел неподозирана сила и изключителна ловкост за годините. От малък Стефан обичал да се бори с другарчетата си. Често се биел с турците, които се подигравали на бедните. Силен, буен, непокорен - такъв го описват съвременниците му. За безстрашието му от турците е особено характерна случката, която очевидецът Атанас Пачев ни е разказал.
Било през пролетта на 1861 г. Богат турчин вдигнал голяма сватба в Тулча. На борбите поканили и Гааза (Непобедимия) Плиса Пехливан. Събрал се хиляден народ. Под писъка на зурни и думкане на тъпани един след друг напускали борбата горделиви и важни пехливани. И този път Плиса Пехливан щял да остане непобеден. Тръгнал да обикаля кръга от сеирджии, такъв бил обичаят - три пъти да обиколи кръга и ако не се яви насреща му съперник, да вземе най-голямата награда: оседлан кон, младо биче...
Ала Плиса Пехливан не бил направил още първия кръг, когато насреща му, пробивайки си път из навалицата, се развикал Стефан Пазвантчето. Плисата се надигнал на пръсти да го види сред оживената тълпа. И когато пред него застанало момчето, той го изгледал пренебрежително. Младият борец препасал широките си дънести панталони и плеснал насреща му с ръце. Под неописуемите звуци на зурните и тъпаните борбата започнала нервно. Българите изтръпнали, ала само след четири-пет минути Стефан повалил на земята Непобедимия и го проснал по гръб...
Турците настръхнали, развикали се, че очите на Плисата не гледали към небето, че се бил подхлъзнал и паднал случайно. Стефан се съгласил да се преборят втори път. Запищели отново зурните, вплели мишци отново борците. И втория път Стефан проснал турчина на земята!
Заптиетата наскачали, искали да пребият победителя, ала неколцина смели българи измъкнали Стефан невредим. Когато победителят бивал българин, рано или късно турците го наказвали със смърт. Затова още през пролетта на 1862 г. Стефан Димов напуска Тулча, забягва оттатък Дунава, във Влашко, където се запознава с Хаджи Димитър.
Неусетно животът на революционната организация го увлича и 22-годишният младеж отива в Белград. В редиците на Първата българска легия Стефан Димов получава бойното си кръщение на революционер. Там се запознава с Г. С. Раковски, организатор и представител на легията пред сръбското правителство. Дружи с по-стари и по-млади борци, между които са Ильо войвода и Филип Тотю, Васил Левски и Христо Иванов-Големия и др.
В своите мемоари Христо Македонски пише:
"В легията се запознах най-напред със Стефан Караджа, който беше малко по-млад от мене, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал и до тоя час."
След разтурянето на Първата легия през септември 1862 г. Караджата се завръща в Тулча да помага на по-малката си сестра Пена. После сам или с други войводи преминава няколко пъти с малки чети в Стара планина и повдига духа и вярата на народа. За известно време през 1865 г. държи гостилница в Гюргево. И той като Странджата превръща кръчмата в сборище, в средище за общуване и обединяване на хъшовете.
"Тук ще спомена за грижата на Караджата - пише в спомените си поборникът Стати Попов, родом от Русе. - Не зная в младите години какъв е бил, но аз го намерих един грижлив, обичан от всички момчета. Той тичаше по българските търговци или кантори за помощ, прехрана за хъшовете..."
До зимата на 1866-1867 г. Караджата кръстосва между Румъния и България, за да поддържа връзки с поробените си събратя, да създава комитети за набиране на съратници. Ето как Киро Тулешков ни е описал първата си среща с Караджата през пролетта на 1866 г.:
"После този дълъг разговор Караджата ми даде наставление, че ако мога, в селото (Каранасуф, Северна Добруджа) да съставя един комитет. Или ако това не мога да направя, то да забележа в селото кои са по-интелигентните хора и като с кои ще може да се извърши подобно нещо, защото, казваше ми той, че само с ходението на чети по Балкана нищо не може да се направи, а трябва да се ходи между народа, да се агитира и да се основават комитети в секи град и село."
Да търси съмишленици за бъдещите чети Караджата и Хаджи Димитър изпращат в Търново Юрдан Юрданов Инджето. Тези и други факти потвърждават оценката на историците, че Караджата е под силното влияние на идеите и плановете на Г. С. Раковски. В Тулча Караджата ръководи хъшовете, които леят куршуми и приготовляват фишеци, той има определени заслуги за създаването на Тулчанската чета "Златна надежда".
Макар през 1867 г. замислените чети да не преминават Дунава, двамата войводи не се отчайват. Според проф. Ал. Бурмов Караджата е привърженик на становището, че трябва да се вдигне въстание, макар Върховното гражданско началство да се е отказало от него. Панайот Хитов пише:
"В 1867 г. аз повиках Караджата да съберем една чета и да идеме на Стара планина, но Караджата не пожела, защото аз не съм щял да обявя бунт на турците."
Идеята за народно въстание води Караджата отново в Белград, където през есента на 1867 г. се съсредоточава голяма част от българската младеж. Във Втората българска легия Стефан Караджа получава военна подготовка, запознава се с тактиката на съвременния бой, научава се да преценява обстановката, да прави избор на позиция, да маневрира с живата сила и огъня. 
Отново ще цитирам Христо Македонски, сам участник в легията:
"Той идеше в легията, но постоянно сновеше от Букурещ в Белград и обратно."
На 5 февруари 1868 г. окончателно напуска сръбската столица на път за Влашко с 460 гроша, дадени му от П. Хитов за пътни разноски.
Турция е заета с потушаването на въстанието на остров Крит и приема исканията на сръбското правителство - изтегля гарнизоните си от сръбските крепости. В края на април 1868 г. Втората легия е разтурена, по-голямата част от българите в нея преминават във Влашко. Настава благоприятно време за образуване на нови чети.
"Приготовляваха се две чети: едната под войводството на Хаджи Димитър, а другата под войводството на Стефан Караджата - четем в мемоарите на Христо Македонски. - Двете тия чети се предполагаше да тръгнат заедно да преминат Дунавът и щом стигнат Стара планина, да се разделят и да се упътят по две направления."
Голяма подкрепа в подготовката на четата на Стефан Караджа оказва Христо Ботев.
"Стефан Караджа и другарите му бяха в Браила, а Ботев им списваше писмата" - твърди дядо Паничков.
Четата наброява 68 души - градинари, ратаи, безработни хъшове, даскали, чираци и калфи... Българи-емигранти от цяла Румъния, между които и по-опитни, минали през легията на Раковски в Белград, участници в Критското въстание на гърците, други пък участвали с Гарибалди в битките за освобождението на Италия.
В края на юни подготовката приключва - оръжието и боеприпасите струпват в чифлика на братя Колини край с. Петрушан, на двадесет километра югозападно от Гюргево. Бъдещите четници един след друг се явяват на сборния пункт, явяват се и войводите: Стефан Караджа е в бяло сако и панталони със сърмени ширити, а на калпака му се развява майсторски изработено перо; Хаджи Димитър - в строгия си костюм от сиво брашовско сукно. Преобличат се и четниците.
На малък крайбрежен остров полагат клетвата пред двете развети знамена и пред кръстосаните саби на войводите:
"Аз пред Бога и пред народа в името на нашето драгоценно Отечество заклевам се какво, че залагам и прежалвам живота си за борба с неприятелите на народа си [и] до последното издъхвание ще бъда верен на тоя подвиг; няма да подлъжа и подкупя за никакво имание, щото да работя срещу народа ни, или за полза на другите, или за лична и користна полза; приемам всичките длъжности, които ми се четоха в закона. Ако не остана верен на тази клетва, Бог да ме порази изясно и юнаците да ме съдят и накажат според закона." 
Чете клетвата Ванката Райчев, а бойците повтарят всяка дума...
"Аз видях в това време, че Караджата се просълзи, а писарят, който държеше в ръката си бялата хартия, започна да трепери. Мнозина други момчета заплакаха, а вятърът започна да си играе със знамето, което плющеше по въздуха", разказва след време четникът Сава Кънчев.
На 5 срещу 6 юли целуват знамената и се заклеват.
И тръгва тази малка въоръжена българска войска, минава Дунава с един сал и стъпва на българския бряг - на 500 метра западно от устието на река Янтра, в землището на село Вардим, Свищовско. Оттам започва героичният път към безсмъртието.
В село Саръяр (днес Хаджидимитрово) четниците са радушно приети от селяните. От Емин бей вземат няколко коня и коли, натоварени с провизии. В Бозалъшките ливади забелязват потеря, на височината при Караисенските лозя приемат първия бой. Измъкват се, но дават две жертви.
На 8 юли през нощта в бърз ход стигат на разсъмване до Карапановата кория и потъват в дълбок сън - две денонощия не са подвили крак за почивка. Многобройна потеря и редовна турска войска обаче връхлетяват отгоре им.
Боят продължава няколко часа. Трима от четниците са смъртно поразени: прострелян в главата е Паню х. Пенев, който моли другарите му да не го оставят жив в лапите на врага; Христо Дряновски сам слага край на живота си; Караджата също е ранен, но не губи дух.
Христо Македонски свидетелства:
"Колкото тактичен, майстор, решителен и смел беше той във време на сражение, толкова нежен и ободрителен биваше тогава, когато всички ние имахме нужда от блага дума и от припомнювание величието на нашето дело, което немилостиво искаше от нас такива жертви."
Пътят към Балкана криволичи през дерета и урви, през ниви и гори. Потерята - безбройна, в сини потури и червени фесове, ги настига в местността Дълги дол, в землището на с. Вишовград. Още по-кървава е третата битка. Редовната войска стреля точно, редиците на четниците оредяват, стига се до ръкопашен бой. Стотина срещу няколко хиляди!
Войводите командват, зоват "На живот и смърт!" с голите саби. Караджата с няколко момчета се хвърля с устрем върху двадесетина войника, които намират смъртта си, но и войводата отново е ранен. Неприятелят не успява да обкръжи и унищожи четата...
Оределите четници се придвижват бавно към Балкана, осъмват край Драчовската чешма, през Каткаръ и Синия кладенец стигат гората на Али онбаши. Ловджийски кучета ги откриват и насочват потерята. Позициите на четата в Канлъдере са крайно неизгодни. Борците попадат между два огъня. Разделени на няколко групи, четниците не успяват да пробият обсадата. Караджата пак е ранен и накрая заловен. Хаджи Димитър повежда около тридесетина четници и по билото на Стара планина на 18 юли стигат до Бузлуджа, където вражески куршум улучва смъртоносно войводата.
Много е писано за жестоката разправа с оцелелите четници, за съдбата им след Освобождението. Със седем рани войводата Стефан Караджа е откаран в Търново, където военният лекар на турска служба д-р Киприел Джерахян му оказва медицинска помощ. На 13 юли по заповед от Русе Караджата е отправен за вилаетската столица. 
В книгата си "Зад завесата на големите скандали" (2008) писателят Боян Драганов опроверга версията, че Стефан Караджа е окачен на бесилото полумъртъв. Истината е, че на 31 юли 1868 г. войводата почива от раните си в затвора. Така пише и английският консул в Русе Далиел, един от най-добре осведомените за описваните събития. Той е категоричен:
"Стефан Тулчали, един от войводите на четата, сега в затвора в Русе, умиращ по всяка вероятност от раните си, не е бил екзекутиран."  
Гениалният поет и революционер Христо Ботев пише в своя вестник "Дума на българските емигранти" (брой 3 от 8 юли 1871 г.):
"Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция, громен и за нашето отечество - на първата извести падането, на второто -възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите: "Болгаристан калктъ" (България въстана) и окачи мъртвия Черковен въпрос на галваническа кука, с кое, без да иска, призна името на робите си - призна борбата. Будният народ стресна се силно, огледа се и, като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си."
И още една оценка на Христо Ботев:
"На всекиго от нашите читатели са паметни годините 1867 и 1868. Но трябва да е живял човек в онова време в Румъния, трябва да е бил участник или свидетел на онзи революционен възторг и на ония трогателни надежди, които въодушевляваха тогава нашата емиграция, за да може да си представи какви буйни сили загинаха, за да заключат първия период на нашите революционни стремления."
Такава е оценката на поета-революционер Христо Ботев за безпримерния подвиг на четниците и на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа.


Видул Странски (войвода на чета през 1866 г.) и Стефан Караджа в Белград, 1867 г.

Стефан Караджа - Белград, 1867 г.

Знамето на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Паметната плоча, поставена на къщата в Тулча

Един от многобройните паметници на Караджата


Бойният път на четата