Стратегическа гениалност или историческа грешка

Юджийн Ръмър*
The National Interest

Кризата в руско-американските отношения заради Украйна доведе до възобновяването на важния дебат. Кой беше прав?
Изминаха 20 години от спора, в който се сблъскаха привържениците на разширяването на НАТО на Изток и привържениците на вземането предвид на руските интереси, и сега всяка една от тези страни може с право да заяви: "Казвахме ли ви". Да, казваха. Но днес, когато Русия и Украйна са готови да воюват една с друга, мнението на подобни специалисти няма никакво значение. Кризата в Източна Европа беше предсказуема. Тя беше предсказана, но сега, в условията на ескалация, ние не можем да направим нищо.
Привържениците на разширяването имаха солидни аргументи. Студената война е приключила. В Европа се е възцарил мир. Съветската заплаха повече не съществува. Централна Европа, превърнала се в гробище на европейските империи, се нуждае от помощ при осъществяването на прехода от своето комунистическо минало към пазарна демокрация. Ако НАТО не помогне и не вземе този регион под своето крило, отново ще се проявят старите навици и Централна Европа отново ще потъне в старото междуособно съперничество, което ще заплаши постигнатия с толкова усилия мир. НАТО е задължен да вземе този регион под своето крило, организацията трябва да приеме новите членове. Иначе Алиансът ще залинее и ще загине.
Но привържениците на Русия парираха тези доводи - на Русия това няма да се хареса нито сега, нито в бъдеще. Русия сега е слаба и неспособна ефективно да се противопостави на разширяването на НАТО, но когато страната укрепне, тя активно ще се противопоставя на всяко разширяване. За Европа и САЩ Русия е по-важна, отколкото Централна Европа, и по тази причина е много по-целесъобразно да се споразумеем с Русия, отколкото да ощастливяваме Централна Европа. Освен това, добавяха те, приемът на нови членове в състава на Алианса, който и без това има много проблеми, прилича на изпитваща проблеми семейна двойка, която ражда дете, надявайки се да спаси брака си.
Разширяването на НАТО, отговаряха привържениците на Алианса, не е насочено срещу Русия. Това е движение, чиято цел е да разшири зоната на стабилност и процъфтяване колкото е възможно по-близо до нейните граници. Русия с времето си ще разбере, че разширяването на НАТО й е изгодно и ще се съгласи с него. А ако не се съгласи - много жалко, не можеш да угодиш на всички. Във всеки случай разширяването на НАТО в момента, когато Русия е слаба, е правилен ход. Това е застраховка срещу бъдещо неоимперско възраждане на Русия.
От началото на дебатите изминаха повече 20 години и днес двете страни могат да твърдят, че са били прави. Напредъкът на Централна Европа за последните 20 г. надмина всички очаквания. Регионът стана стабилен, демократичен и процъфтяващ. Той напълно се интегрира в НАТО и ЕС. Разширяването на НАТО даде своите плодове.
Но Русия не промени своето мнение относно разширяването на НАТО и смята, че такова решение е стъпка срещу нея, а не в нейна полза. Когато в средата на първото десетилетие на ХХІ век Русия укрепна, тя насочи своята политика към недопускане в НАТО на Грузия и Украйна. След една "гореща" война (Грузия) и една тайна (Украйна), след две анексии де факто (Южна Осетия и Абхазия) и една де юре (Крим) Москва недвусмислено показа, че не възнамерява да пусне НАТО пред своя праг.
Кой беше прав и кой сгреши? Двете страни в този спор - привържениците на НАТО и Русия - няма да го разрешат никога. Отчасти това се дължи на несъвместимостта на техните възгледи. За привържениците на разширяването това е преди всичко въпрос на морални принципи. За привържениците на руските интереси това е преди всичко въпрос на геополитика. Всяка от страните има многобройни доводи в полза на своята гледна точка. Кризата в Украйна доказа, че и двете страни са прави. Привържениците на Русия казват, че се е сбъднало тяхното пророчество, че Русия никога няма да се съгласи с разширяването на НАТО и ще препятства всячески този процес. За привържениците на НАТО това е доказателство, че Русия е непоправима. Те казват, че опитът на Централна Европа показва каква полза може да донесе на Украйна членството в НАТО, ако тя успее да се измъкне от руската хватка.
Можеше ли НАТО да затвори своята врата пред Централна Европа в средата на 90-те години и по този начин да лиши тези държави от възможността да се съединят със Запада? Трябваше ли Алиансът да си намери по-подходяща алтернатива за себе си, която повече да отговаря на епохата след края на Студената война? Реалистично ли беше да очакваме, че провъзгласилият се за най-успешен в историята Алианс може да каже, че "мисията е изпълнена" и да обяви саморазпускане?
Реалистично ли беше да очакваме, че Русия, болезнено преживяла разпадането на СССР и търсеща нова самоидентификация по средата на вътрешнополитически неуредици и спад, ще стане "нормална" страна и ще провъзгласи като фундаментални принципи демокрацията и пазара? Реалистично ли беше да очакваме, че тя ще се откаже от своя исторически багаж под формата на имперско минало и ще се съгласи с разширяването на НАТО? Отговорите на всички тези въпроси са очевидни, особено днес, когато ние можем да погледнем назад.
НАТО няма да изчезне, както няма да изчезне и неприемането на този Алианс от Русия в качеството му на главна опора на сигурността и стабилността в Европа. Това противопоставяне не означава началото на нова Студена война. И НАТО, и Русия имат далеч по-сериозни и неотложни проблеми, будещи тревога - терористичните нападения, разпространението на ядреното оръжие, усилването на Китай, епидемията ебола и т.н. Но представата за единна и свободна Европа, живееща в мир със себе си и своите съседи, което трябваше да бъде осигурено от разширяването на НАТО, днес е много по-далеч от нас, отколкото преди 20 години.

------------
* Юджийн Ръмър, директор на програмата "Русия и Евразия" на Фондацията за международен мир Карнеги. Той е бил бивш сътрудник на Националния съвет по разузнаване на САЩ, където се е занимавал с Русия и Евразия.