Терзанията на партизанските сестри Пееви

Гера Пеева

През 2019-а няколко годишнини са свързани с легендарната партизанска фамилия Пееви. На 3 май се навършиха 75 години от гибелта на народната героиня Вела Пеева. На 10 юни се навършиха 30 години от кончината на сестра й Гера Пеева, с която заедно воюват срещу фашизма. В същото време изминаха 95 години от раждането на сестрата Гера. По този повод предлагаме откъса "Писмото" от нейната книга "Моята сестра Вела", издадена през 1988 г. Той разкрива релефно духовния свят на хората, които страдаха и умираха за идеали, но днес някои се напъват да ги изтрият от историята и народната памет.  

Най-страшното в партизанския живот не бяха несгодите и страданията, които ни преследваха на всяка крачка.

Вярата в победата и мечтата за новия живот бяха по-силни от страха.

Измъчваше ни мисълта за смъртната опасност, на която излагаме живота на нашите близки - родители, братя и сестри, а някои от партизаните бяха оставили и невръстни деца. Не излизаха от ума ни мъките и теглилата, на които ги бяхме обрекли. Нима можеше да се очаква милост и човещина от фашистката власт?

Безсилни да ни заловят, те щяха да излеят цялата си злоба върху нашите майки и бащи, върху най-близките и скъпите ни хора.

Знаехме с Вела, че нашите ще се измъчват най-много от неизвестността. Те не знаеха нищо за нас, нито къде се намираме. За тях ние бяхме сякаш потънали в бездната на тъмна и неведома нощ. Има ли за майчиното и бащиното сърце по-голяма болка от страшната неизвестност за техните деца?

Няма граници майчината и бащината обич, майчината и бащината мъка.

Врагът не мълчеше. Зли езици пущаха по селата слухове за нас, един от друг по-тревожни, по-страшни. Пускаше ги полицията, за да тормози нашите близки, пускаха ги и фашизирани младежи, разпространяваха ги без зла умисъл, но със същия ефект и някои дърдорковци.

Не беше трудно да научим какво е станало у нас след излизането ни в Балкана на 27 април 1943 г. Била е вечер на смут и тревога. Сякаш страшен пожар обхванал къщата ни и в неговите пламъци са изгорели спокойствие, надежди, родителско щастие.

Майка ми наистина предчувстваше предстоящата раздяла. Тя се досещаше за намеренията на Вела, но не очакваше да тръгнем едновременно и двете. Това я объркало. В момента не помогнали обясненията и увещанията на брат ни.

- Ето на - сочел той бележката, която му бяхме изпратили - Заминали са за София. Нали виждате какво става в полицейския участък в Лъджене. Затова са заминали за София. Ще се укрият временно в големия град, па като поутихне, ще се върнат пак.

Но трудно може да се излъже сърцето на майката.

- Никаква София и никакво криене. Направо за гората са заминали те - упорито нареждала мама. - То за Вела, както и да е, тя е по-силна, калена. За нея очаквах. Ама Гера, боже мой, как може и тя. Та тя и със здравето не е в ред. Боледува от плеврит, от пневмонии. Как ще прекарат там на дъжда, на студа? Как ще лежат на голата земя, без постилка, без завивка?

Сърцето й се свивало от болка. И пак се обръщала към брат ми:

- Бягай, Тодоре, какво стоиш. Бягай! Гледай поне Гера да убедиш да се върне!

Брат ми знаеше какво е положението. По настояване обаче на мама и тате отива и до София. За да облекчи болката им, казва, че се е срещнал със сериозни хора, от които е научил, че двете с Вела сме на сигурно място и сме добре. Но мама и тате не му вярват.

- Брей, каква беля стана - говорел объркан тате. - Да са момчета, иди-дойди. А то момичета.

И той ходи, пита и разпитва за нас, търси ни.

Зареждат се дни на мъка и изпитания, нощи - без сън, без покой.

Мама стои до пътната врата на двора и все чака да се върнем отнякъде. Не я заключва и нощем, оставя я открехната, дано стане чудо - да се приберем у дома.

На улицата не излиза - да не срещне лоши очи, да не чуе грозни думи. Пази пламъчето на своята неумираща майчина надежда.

Какво да направим, се питахме с Вела, за да ги извадим от терзанията на неизвестността, да разсеем слуховете, да им вдъхнем вяра в силите на нашата партизанска армия, в победата! Те трябва да научат, че ние сме далече от пипалата на врага, че имаме оръжие и сме бодри и силни, че техните страдания са частица от страданията на целия народ и те трябва с чест да ги понесат.

Ние вярвахме в нашите родители. Само нашата твърда дума и съзнаването на народното дело можеше да ги съвземе от големия удар, да им даде сили да понесат непоносимото.

Не биваше повече да мълчим. И ето седнахме и написахме писмо. Вела диктуваше, аз пишех:

"10 май 1943 г.

Балкана

Мили мамо и тате,

Прощавайте, че заминахме, без да ви се обадим. Сега ви пишем от Балкана. Научихме, че сте се много тревожили и сте ни търсили.

Ние много добре знаем колко мъки и страдания ще ви причиним, колко много ще ви разкарва и тормози фашистката полиция, но трябва да ви кажем истината. Не от страх, не от уплаха дойдохме тук. В гората дойдохме не да се крием, а да се борим против фашизма до свалянето му. Затова знайте: докато в село има кметове като Павлов, докато са на власт царборисовци и филовци, у дома няма да се върнем.

Безбройни са страданията на нашия народ, поробен от немските империалисти и техните български слуги. Те грабят страната ни и превръщат нашата прекрасна родина в база за нападение срещу Великата страна на социализма. Но нашият народ, който даде такива герои като Левски и Ботев, ръководен от комунистическата партия и Отечествения фронт, се бори и ще се бори за своята свобода и независимост.

Мила мамо, още един път простете за страданията, които ви причиняваме.

Понесете гордо тези страдания. Сега страда целият наш народ.

Мили родители, не се съмнявайте, че скоро ще бъдем отново заедно, с целия народ да се радваме на извоюваната свобода.

Обадете се на бачо. Кажете му добре да се пази. Изпращаме сърдечни поздрави на вас и всички другари.

Горещо любящи ви: Вела и Гера."

Писмото бе своевременно предадено на родителите ни от бай Димитър Содев.