Трагизмът на духа като съпротива

Янко ДИМОВ

Напоследък и руски, и западни литератори (в България за това се говори повече на маса) пишат тревожно за "постледникова епоха" в поезията, констатират, че в наше време тази част от изящната словесност (и не само тя) се ражда под знака на разочарованието и упадъка. Изгубена е йерархията, изгубени са читателите, направленията са в задънена улица, гений не се появява и никой не го чака. Причините за това явление се интерпретират различно, търсят ги в настъплението на информационните технологии, в бума на графоманията, в "умората" на естетиката и изчерпването на концепциите.
Тази тревога не е без основания и все пак не бива да забравяме, че поезията е елитарно изкуство, синтез на духовния живот (нещо, което се мъчехме да пренебрегнем) и че наистина в лавината от стихотворства, която сега ни залива - от наивните "песнопойни" сбирки до претендиращите за интелектуалност "постмодернизми", "ъндърграунд" с неовладян синтаксис и вулгаризми, уж разкриващи вътрешната освободеност на автора - по-неподготвеният читател губи ориентация и често дори интуитивно е разочарован, отблъснат. Но не мога да се съглася, че "естетиката е уморена" и концепциите са се изчерпили.
Това се потвърждава от последната книга на Лъчезар Еленков "Поетът, Лунната усмивка и Чудовищата" (издание на "Тип-топ прес", фондация "Устойчиво развитие за България"). Преди половин век той влезе в литературата антиконвенционално, търсейки своята опорна точка в инвенциите на авангарда, в метафоричното пресъздаване, в естетизирането както на предметите и явленията, така и на света като цяло. Не случайно емблематична за творчеството му стана краткото по форма, но обемно по обобщение стихотворение "Амфора", което завършва така:
Амфора - като форма.
Точна и строга
като опровержение на Бога.
Изящната форма, постигната от човека, го прави богоравен, опровергава догмата и определя индивида като творец и на духовната си съдба.
С течение на времето стремежът на Еленков, изхождайки от конкретен повод, от преживяване или въжделение, да намира обобщаващата метафора на глобалните процеси, които движат човешките надежди, страсти и мечтания, се разширява. Човекът се съизмерва с мирозданието и макар че е част от него, е убеден - може да му въздейства чрез духовното си усилие, на което е способен.
Философско-естетическата концепция на поета, задълбочавайки се, го кара все повече - особено напоследък - да търси по-обемните поетически формати, в които метафората се разгръща, символните детайли се обединяват в по-универсална визия за световните процеси: националните събития, борби, падения и подеми се експонират върху общочовешките.
Тази тенденция се откроява по-категорично в последните творби на Л. Еленков - особено в поемата "Русото глухарче" и в антипоемата, за която тук иде реч. С право докторът по философия Мюмюн Тахир в послеслова си към "Поетът, Лунната усмивка и Чудовищата" отбелязва: "Поетът намира изворни сили в езика на основните магически елементи - вода, огън, камък..." И по-нататък: "Поемата притежава модерна структкура и търпи развитие по линията на метаестетиката."
Ако това се отнася до "Русото глухарче", то още в по-съществена степен е валидно за последната творба. Но тук авторът се базира на по-конкретно и едновременно по-символно интерпретирано триединство: Поетът (олицетворение на високия човешки дух), Лунната усмивка (любовта, надеждата, упованието) и Чудовищата (силите, които ни тласкат към разруха - материална, морална и духовна). И това триединство съществува в непрекъснато противоборство, пламнало не от днес, но сякаш сега придобива по-силна ожесточеност, а може би и безнадеждност.
Сигурно затова творбата е определена жанрово като "антипоема". В първия момент може да ни се стори маниерно, ала когато вникнем в същността, виждаме, че действително е анти - патосът й, неизявен в нервни рефлексии и високопарни жестове на словото, а закодиран в "бавните", удължени и понякога натежаващи от пластика езикови фигури, е насочен срещу алчност, бездуховност, жестокост и демагогия, в които все по-дълбоко затъва не само нашето всекидневие, но и човешката общност.
В "антипоемата" на Л. Еленков е разкрита колизията между величието и крушението на идеала. И авторът е успял така да изгради подтекста, че човешките измерения на проблема се превръщат в естетическа амалгама; болката и трагизмът стават художествени компоненти. Защото болката на всеки човек поотделно се ражда в различно време, на различни места и по индивидуални причини, а болката на един народ - там, където е прекършена мечтата му.
Амбициозната творческа задача на Л. Еленков е определила и структурата на творбата, и изобразителните средства. Антипоемата е построена мозаечно, времевите граници са размити, поетът разчита на извънвремеви характеристики и видения и ако търсим лирически герой, тук той е непреклонният съзидателен дух на човека. Този дух не е въплътен, по-скоро е въздигнат в символи, в чиито черти можем да разпознаем различни и понякога дори противоречиви фигури от българската и от световната духовна еманация - от експресиониста Гео Милев и дълбокия реалист Никола Вапцаров, жертви на човеконенавистни времена - до руските авангардисти Манделщам и Хлебников; от Сервантес "С притчата за Дон Кихот и свободата" до световноизвестния белоруски художник на "Летящите хора и комини" Марк Шагал, до буреносния Владимир Маяковски, самоубил се с ръката на Сталин.
Структурната и художествената същност правят произведението нелеко за възприемане. От читателя се изисква съпричастност, въображение и ерудиция, за да дешифрира символите, дори този на Лунната усмивка, който е по-графично дефиниран и става ясно, че е Жената - въплъщение на красотата и на стоцизма.
Тези особености на творческия маниер не са формално привнесени, те са органично родени и можем да кажем, че "антипоемата" е знак не само в търсенията и в превъплъщенията на "неоорфическия" поет Лъчезар Еленков, а показват и някои нови тенденции в развитието на нашата поезия. Убеждават ни, че дори трагизмът на духа може да бъде съпротива.