Триумф на безочието

Може ли Европа безпрецедентно да предупреждава, че ще направи извънреден доклад за страната ни заради избора на конституционни съдии от квотата на парламента, а външният министър да заяви, че ЕК се държи некоректно и разпространява слухове? Може. Може ли Брюксел да изразява сериозни съмнения за търговия с влияние и корупция за един от кандидатите за Конституционния съд, а парламентарното мнозинство с подкрепата на васалите му да го избере за стожер на основния закон през следващите девет години? Може. Може ли да има сигнали за уличаване в употреба на влияние за лични цели на магистрат и този магистрат да бъде избран за член на КС? Може. Може ли кандидат за конституционен съдия да е автор на законодателни промени, които КС обявява за противоконституционни, но същият този човек да е избран за представител на парламента във върховния орган? Може. В България всичко е възможно. Днес. Защото днешна България е страна на неограниченото управленско безочие. Днес у нас властта се ръководи от принципа "Правим каквото искаме".


Едва ли ще е достатъчно просто възмущение от случващото се у нас в последните седмици и месеци. Задкулисието около изборите в съдебната власт, избило като мръсна пяна над бистра вода, опорочи напъните на управляващите да се изкарат по-католици и от папата. Опитите на властта в лицето на председателката на правната парламентарна комисия Искра Фидосова да убеждава разумните хора и дипломатите, че процедурата е прозрачна, се стопиха под тежестта на фактите. Защото ако процедурата бе наистина прозрачна, лично Фидосова щеше да запита кандидатката за конституционен съдия Венета Марковска колко са чисти ръцете й и има ли хляб в сигналите и в откровенията на вътрешния министър. Защото лично Цветан Цветанов публично каза, че избраната за член на КС Марковска е била на разговор при него във връзка с човек, станал обект на сигнала по неин адрес, предизвикал реакция дори от Брюксел.
Ако наистина изборът за членове на Конституционния съд се ръководеше не от задкулисни маньоври, а от ясни критерии за професионализъм, дали депутатите от мнозинството щяха да подходят безотговорно към мисията си? Как да бъде окачествен фактът, че мнозинството, в комбина с подопечните си депутати, в парламента гласува юрист с диплома по право от полицейската школа в Симеоново да съблюдава спазването на Конституцията през следващите години? Нищо ново под слънцето всъщност - тенденцията възпитаници на Симеоново да превземат съдебната власт е тревожно натрапваща се.
"Съдиите в КС трябва да отговарят на най-високите критерии за професионализъм и почтеност", директно препоръча Брюксел. Този "некоректен слух", както външният министър Николай Младенов окачестви изявленията на говорител на ЕК, бе пренебрегнат най-безотговорно от мнозинството в НС. Дали познатото оптимистично говорене няма в най-скоро време да бъде подменено с посипване на главата с пепел? Това едва ли ще помогне. (Апропо, външният ни министър сигурно си повярва повече след ясната позиция по адрес на Македония, затова си позволи да се "прави на мъж".)
Наглото поведение на днешната власт "правим каквото искаме" отдавна е допълнено от логичното "да става каквото ще". Само дето безочието вече показва, че тези управници няма да имат пречки, когато си поставят следващата цел. А тя е ясна - оставане във властта за още четири години. Тази цел ще бъде преследвана безпардонно - по всякакъв начин и с всички средства, без оглед на това какво предупреждава Брюксел и какво мислят хората.
Най-страшното е, че задкулисните договорки -  триумфът на тайните машинации и споразумения, които уж трябваше да останат в миналото, подкопава държавността. И оставя без шанс правото на мислещите, знаещите и искащите да има държава у нас.
В такава ситуация просто трябва нещо да се случи. Ако има Бог - да помогне, както казват хората. Дали изгледите да си помогнем сами са нулеви? Съмненията са предизвикани единствено от факта, че огледалният свят на властта отдавна надхвърли границите на най-развитото въображение. А отвъд пределите на морала и закона няма нищо друго освен потресаващ профанизъм. Срещу който няма успех с разумни, демократични средства. Можем само да изпитваме морално възмущение. Какво ли друго ни остава?