В мъглата на човешкото себепознание

Олга МАРКОВА,
доктор на кинознанието

Първия игрален филм, към който ме отправи моята интуиция на 17-ия международен "София филм фест", бе "В мъглата" на руския режисьор, сценарист и редактор Сергей Лозница (роден на 5 септември 1964 г. в Белоруска ССР). И не ме подведе. Тя безспорно бе провокирана от оригиналното му, богато на идеи и хрумвания документално творчество, отличено с много международни награди: "Днес ще построим дом" (1996), "Живот, есен" (1998), "Влакът спря" (2000), "Селище" (2001), "Портрет" (2002), "Пейзаж" (2003), "Фабрика" (2004), "Блокада" и "Артел" (2006), "Представление" и "Северна светлина" (2008), "Чудото на свети Антоний" (2012) и "Писмо", включен наскоро в състезателната програма за късометражно кино в тазгодишния МКФ в Ротердам. Там същевременно участва в друга програма - "Spectrum", и новият му игрален филм "В мъглата", завоювал миналата година в Кан наградата на ФИПРЕССИ и номиниран за "Златна палма". Спомням си неговия игрален дебют "Щастие мое" (2010) - любопитна, абсурдна притча, почти без герой, за разрушаване на човешките пространства, на обществените връзки в нашето съвремие, което води до нахлуване на агресията.

Кадри от филма "В мъглата"
 

Обиколил редица градове (от Белоруска ССР семейството му се премества в Украйна, където младият Лозница завършва инженерни науки и математика в Киевския политехнически институт;  през 1991 г. е приет във ВГИК в Москва, а в 2000 г. започва да снима документални творби в авторитетната Студия за документални филми в Санкт Петербург), той усвоява разностранни знания, които се долавят в произведенията му.  Зад неговия спокоен, уравновесен външен вид и скромно поведение явно се таи трескав, неспокоен и търсещ дух. Търсещ както в дълбините на скритите човешки измерения, така и в разгръщането им в модерна художествена форма.
В ярката си естетска психологическа драма "В мъглата", замислена още преди десет години и развенчаваща понятия като "героизация" и "митологизация", той открива тези измерения, изграждайки персонажите пред очите на зрителя. В редица повтарящи се рефренно ситуации от "играта" на живот и смърт на Западната граница на СССР през 1942 г. в район, окупиран от немците, където местните партизани оказват отчаяна съпротива, а местните предатели сътрудничат на врага, героите се формират и разгръщат, подобно на действието в незабравимата едноименна повест на Василий Биков (факт, който е пропуснат в каталога на фестивала). Следвайки примера на Алексей Герман, Лозница споделя и възторга си от творчеството на Кира Муратова. Редом с тези образци той предлага рядка, изключително интересна в художествено отношение структура, близка до постмодернизма, която някак странно обитават нееднозначните персонажи: жп работникът Сушеня, арестуван с група саботьори, но впоследствие освободен; партизаните Буров и Войтек, изпратени да го ликвидират, поради витаещия неверен слух, че е предател... Всички те идват от гората и отново потъват в нея; като фантоми влизат в кадъра. Живописно снимана, подобно на картини от Репин, Верешчагин, Шишкин, тя се оказва единственият им "уютен" пристан и същевременно естетически контрапункт на жестокостта на действието, на нелепата обстановка с преобърнати обществени и психологически пластове, сред които предатели съдят невинни, а невинни не издържат товара на мълвата, на проклятието и се самоубиват. В леса остава и вината, и невинноста, и магистралният екзистенциален въпрос "Куда?"... Целият филм, с две ясно изведени кулминации, е своеобразно прощаване с илюзията, наречена "живот". Световноизвестният документалист Сергей Лозница автентично и със съчувствие "рови" в човешките души, за да прозвучат изстрелите в собствената ни съвест.

- Затова ли създадохте този филм?
- Едва ли бих могъл по-добре да формулирам целта си.
- И все пак не се ли опасявате, че сякаш всичко вече е казано за войната, а съвременниците ни са уморени от тази тема? Още повече че с нея са се наложили на екрана майстори от ранга на Михаил Ром, Андрей Тарковски, Никита Михалков, Андрей Кончаловски, Лариса Шепитко...
- Те са казали своята дума, аз - моята. С този филм исках да започна творческия си път в игралното кино. Това беше и първият сценарий, който написах. Но обстоятелствата изиграха своята роля. Навремето, когато търсих помощ от продуцентите, те твърдяха: "О, всичко вече е изказано за войната. Кой ще я гледа отново?" Убеден съм, че не е така. В тази тема останаха редица празни пространства, които се оказват твърде важни за днешната ни народопсихология и участ. Затова реших да опитам силите си: да запълня част от тези неизследвани на екрана територии. Всичко онова, което наричахме война, патриотизъм, гражданска вина, Съветски съюз... - дали отговаря на историческата правда.
- Изградили сте сценария си върху солидната драматургическа основа на едноименната повест (излязла 1986 г.) на Василий Биков, който често изказва твърде нелицеприятни истини. Те не се харесват на обкръжаващото го общество, възпитано с щампи и клишета.
- Уви, така е. Може би тъкмо затова цяло десетилетие този литературен материал е обсебил съзнанието ми с изследването на герой, който не може да бъде наречен герой в конвенционалния смисъл на думата, тъй като се самоубива, за да остане честен към себе си, да съхрани докрай достойнството си. То се оказва най-важно за него.
- Искрено се радвам, че явно избягвате шокиращи публиката сцени като това самоубийство на финала на филма, с което заявявате категорично авторската си позиция, при това без директен показ - само със звук. Ще се върна към началото на творбата, където в епизода с обесването на партизаните отново не виждаме самото действие. Чуваме само заповедта: "Обесете ги" и последвалия звук от извършеното. Възхищава ме саундтракът на цялото ви произведение, заснето като музикална партитура, с изключителен минимализъм и пестеливост.
- Наистина много работя със звука: цели пет месеца. За мен той е основен компонент, не по-малко значим от актьорската игра или камерата. Опирам се на неговия автентизъм при характеристиката на събитията и героите, които изграждам пред самата публика.
- "Разлиствате" персонажите като зелки: листо по листо, което звучи някак наукообразно. При това - в твърде сурови времена, в които няма пощада, няма и опит за оправдание, липсва време за разследване на вината, а, както казва Сушеня, "убийството е зверщина, особено, когато е дело на "свои хора"; кажи на близките ми, че са ме убили немци"...
- Харесва ми вашия термин "разлистване". Тази последователност трябва да насочи зрителя към идеята, че дори на война човекът трябва да си остане Човек.
- Какъв е смисълът на понятието "война" според вас?
- Разрешението да убиваш публично хора, и то безнаказано. За мен войната започва не със самото действие, а още с намерението за нея. Василий Биков изследва ненавистта един към друг, която ражда ненавист; ограбването, унижението и обезличаването на човешката личност; обезценяването на стойностите; загубата на моралните устои. В съветското училище учехме наизуст стихотворението "Убий немеца!" на Константин Симонов, който безспорно е зов за морално убийство. В него се казва: колкото пъти видиш немец, толкова пъти го убивай. Какво може да произтече от такава ненавист?! На война войникът е длъжен не да разсъждава, а да изпълнява заповеди. Как мислите - виновен ли е, че избива други хора? Има ли логика в принципа за разделяне на отговорностите, които трябва да бъдат поети? Както виждате - достатъчно много дилеми, които чакат своето решение.
- Коя сте си избрали за следващия игрален филм?
- Моят нов сценарий, който ще снимам през идното лято, е "Бабий Яр". Ще се опитам да разкрия как се стекоха събитията, които доведоха до масовата екзекуция от нацисти на 33 771 евреи и други цивилни граждани в пролома край Киев, по време на военните им операции на съветска територия. Както знаете, излезе едноименна книга на Кузнецов. От нея съм ползвал само един епизод, върху който съм акцентирал.
- На добър час!