В своето време със своя народ

Писателското време не се измерва по пясъчния часовник или по движението на звездите. В израз на емоционалната си принадлежност към трагичните протуберанси на двадесетия век Владимир Башев писа "И времето по Хирошима, а не по Гринуич се върти!". За Александър Вутимски стихът "Вечерта минава върху мен и аз я слушам" бе недоловимият ход на времето в жестоките сблъсъци на хора и идеи през Втората световна война.
Сега се вижда, че и Николай Тодоров - писател, публицист и очеркист - създаде свое писателско време с образи и слова, които не само той видя и не само той дочу, но ги превърна в литература и дори в творческо верую. Многобройните му книги са съчетание на документално и художествено претворяване на три български обществени периода - досоциалистическият, социалистическият и следсоциалистическият.
Всъщност става дума за интелектуалец, който има непоклатима нравствена позиция. Той винаги е със своя народ - в изпитания и премеждия, в подем и разруха, в надежди и злощастия. Днес върха на осемдесетгодишнината си той достига като личност, изградена от наследствени добродетели и със склонност да открива новите по качество етични алтернативи пред младите поколения.
Видял с очите си широкия свят, Николай Тодоров непрестанно ни изпраща повеи и от своя роден край. Не е регионален писател, макар да въвежда образи от своята духовна територия в универсалната литература. В своето време той се идентифицира чрез своя народ и незначителните литературни герои не го увличат. Този писател е способен да провиди в един човек белези от цялото човечество, в един порив - голяма идея. Това е същността на неговия талант, това е и неговата позиция.
Такава позиция напоследък не е много популярна, не е дори приемлива в някои естетстващи кръгове, но тя съществува, тя няма да изчезне, напротив, читателският интерес към нея ще се възроди. Защото на човека с книга в ръка му дойде до гуша от литературни описания на душевните преживявания на разни там наркомани,  хомосексуалисти, нимфоманки и прочее. Не те са "малките хора", въведени в класиката от класици, малките хора в благородния традиционен смисъл са героите на Николай Тодоров - непознати по име и непознати по съдба.
Съзнавам, че горните констатации са общоизвестни, но аз ги повтарям заради видимите опити да бъдат преинечени или дори изтрити от  паметта на нацията и държавата. Защото премълчаването на Николай Тодоров в съвременния литературен салон е показателно. Същата зловеща тишина обкръжава дори Христо Ботев и Иван Вазов, дори Йордан Йовков и Елин Пелин, дори Димчо Дебелянов и Христо Смирненски. Наистина гробно мълчание, но не се учудвам, тъй като известният литературен салон е гробница на дарования. Там книги не се раждат, там книгите умират в скудоумието на самозвани анализатори на  националния литературен процес, отрицатели на  националното наследство и ругатели на националната традиция. Колко много значителни български писатели биват загърбвани от посредствеността, която има свойството сама да се организира срещу талантите! Или пък бива организирана в същия този литературен салон...
Като писател Николай Тодоров идва от извънстоличните простори, но така наречената "провинция" в неговия случай е само условно понятие. Защото родният край на Николай Тодоров е изпълнен с читалища и училищни библиотеки, с възрожденски настроени начални учители,  благотворителни свещеници, всеотдайни лекари. Читателят ги разпознава в книгите на писателя и ги възприема в безкрайно етническо измерение като предшественици и предтечи едновременно на същинския живот, пък и на същинското бъдеще.
Народ, който не свършва - и няма да свърши! Ето още едно внушение на писателя.
Навярно етапни в развитието на автора са  книгите "Генералът на българите", "Крилата на Майстор Манол", "Аз оставам тук", "Сага за Стайнови", "Гнездо за самотници"... Писани в различни години, те излъчват протуберансите на Николайтодоровото писателско време. В тях писателят осъществява апостолска мисия. Той идва от старите всекидневни вестници, чиято тематика се определяше не от снобските конкурси от рода на "Мъж на годината", а от съзидателните усилия на  всяко поприще. Вестници с главни герои хората на труда и обществения напредък. Най-общо казано, вестници на народ, разрушител на стария свят и строител на новия - нека така нарека историческия период непосредствено преди прословутия и злощастен преход към хаотичната демокрация... В съжителство със сегашния вестникарски персонаж - корумпирани политици, продажни правници, лъжливи социолози и т.н.
Но спасение има, защото "писателското време" надделява над духовното безвремие! Защото вековечният тип българин получава книжовното си превъплъщение в творчеството на писатели от всички поколения. Ала безспорно е, че днес именно премълчаните книги са изпълнени с приноси към българската литература от тематичен, стилистичен, езиков характер.
Всичко това безспорно съществува в книгите на Николай Тодоров.