Възможно ли е Европа отново да стане силна?

В Копенхаген тези дни се бяха събрали  ръководителите на държавите от Европейския съюз, за да обсъдят най-важния, според тях, за днешна Европа проблем: как тя отново да стане силна.
Отрадно е все пак, че тези ръководители са осъзнали слабостта на Европа или по-точно загубата на предишната й мощ и всесилие. Това е огромен напредък в мисленето, поведението и говоренето им като държавници.
Както се казва, по-добре късно, отколкото никога! Макар че вече е достатъчно късно. 
Проблемите на кризите в състоянието на великите сили и големите икономики трябва да се решават не просто веднага, а още преди да са се проявили в пълен вид. Защото тези кризи обикновено протичат бързо и засягат дълбоките слоеве на икономиката, политиката и общественото устройство. Затова и оставят трайни следи и пречат на по-нататъшното успешно развитие.
Вече почти всички държави от Европейския съюз  осъзнават, че са в криза и че 

това е криза на системата 

а не просто такава, която постоянно присъства в капиталистическата икономика. Нея Маркс я е установил в анализите си на европейските икономики. Сега обаче става дума за нещо качествено различно, започнало да разяжда икономиката веднага след Втората световна война, но придобило застрашителни размери след края на т. нар. Студена война. Засегната е икономическата база на обществото, т. е. икономическите отношения, а това вече е опасно. Такова нещо не се е забелязвало в историята на икономическото развитие на капитализма. Поради това едва ли със стари мерки и средства може да бъде преодоляно.
Криза от този род не се преодолява по метода “проба-грешка”. Или ако се преодолява, то ще стане толкова бавно, че краят й ще дойде вероятно след пълното разложение и разпад на системата. Затова трябва да се бърза, но разумно и с интензивна работа на ума. Иначе времето ще изтече…
Впрочем, никой проблем не може да бъде правилно решен и решението да донесе полза, ако  не бъде най-напред точно формулиран. Точната му формулировка означава, че той е изучен вярно и изчерпателно и анализаторът и изследователят знаят с какво се занимават и какво в крайна сметка искат да получат. Проблемът трябва да се види в целия контекст, в който се е зародил и проявил, с въздействието, което е оказал и оказва върху системата.
Необходимо е контекстът също да бъде видян и описан точно, защото той оказва въздействие върху процесите на развитие. А контекстът се мени постоянно - понякога бързо, понякога бавно. Трети път изглежда, че остава неизменен. Затова трябва да се гледа внимателно и задълбочено, за да не вземем желаното за истина, пренебрегвайки реалността.
Освен общата рамка на проблема, вътре в която се изразява голямата цел на питащия и търсещия някакво дългосрочно решение, много е важно да се очертаят същността, конкретната цел и възможностите, които би следвало да се използват в постигането на въпросната цел.
И така, отслабналата Европа навлезе във времето, когато е готова 

да признае пред себе си, че не е същата 

и че е заплашена от унищожаване поради невъзможността да излезе от кризата и да промени начина на съществуването си. Осъзнаващата реалното си положение Европа се замисля над съдбата си и във въпроса си поставя конкретна цел. Някой обаче трябва да прецени доколко това е възможно и ако е възможно, как конкретно ще стане това.
А ако се окаже, че е невъзможно? Тогава какво следва?
Тук също е необходим мащаб на мисленето и способност да се отделя важното от маловажното, голямото от малкото, смисълът от средствата, с които той ще постига високата цел. Иначе проблемът ще се изкриви и за да не засегне собственото си самочувствие, задаващият въпроса ще изпадне в безизходица и направо ще се провали в търсенето на истината.
Достигам до първата истина, която направо се набива на очи: Европа поставя проблема си неправилно, като се съобразява с комплексите си, а не с реалностите. Тя обикновено така постъпва в подобни времена и геополитически ситуации. Затова греши, щадейки самочувствието си, вместо да го потисне и не само да види истината за себе си, но и да я назове, и то с думите, които най-точно ще я опишат и изразят.
Проблемът, който Европа си поставя за своето бъдеще, е съдбовен. Поради това е необходим конкретен и всеобхватен отговор, който да задоволи егото й, но и да я успокои и убеди, че е права в днешните си геополитически действия.
В този точно момент става ясно, че Европа 

не осъзнава мащаба на случващото се днес 

Или ако го осъзнава, защото тя има все пак своите големи и трезви мислители и анализатори, смята, че като пренебрегва или недоглежда истината, защото не й е приятна, ще промени положението и ще получи правото да мисли за проблемите си като за проблеми на други, които са слаби, а не за себе си, защото не е на тяхното място.
А е на тяхното място. И потъва заедно с тях или дори без тях.
Понеже на тази конференция в Копенхаген не се намира нито един, който да установи истинските причини за упадъка на Европа и за нейната сегашна слабост, избират най-елементарната пропагандна причина, която да оправдае политическите действия на Европа: виновна за всичко е Русия. Е, и Китай.
Кого може да убеди твърдението, че Русия е причината Европа да изгуби своята мощ и сега да е толкова слаба и объркана? Ако анализът на съвременните геополитически проблеми и особено върху трудностите, които Европа преживява, се съсредоточи върху Русия като основна причина, значи решението се търси там, където то не е и не може да бъде. Упорствайки, Европа ще затъва все повече в собственото си безсилие и неспособност да гледа реално и мисли разумно.

Следствието не може да бъде причина

Но ако Европа продължи да гледа на усилващата се мощ на Русия като причина за задълбочаващата се слабост и немощ на Европа, можем да смятаме, че това статукво ще се запази дълго време и дълго време Европа ще се лута в безпътица и ще ближе раните си. А най-вероятно ще се сгромоляса твърде скоро.
Дори и да е истина, че причината за провала на Европа е Русия, как би могло да се предотврати това статукво, щом Русия е толкова силна и могъща, за да причини подобно страдание на държавите от Европейския съюз, а заедно с Китай и на целия “колективен Запад”. Допустимо е да се смята, че разрушаването на Русия ще избави Запада от конкуренция и той ще продължи да господства над човечеството. Но по-добре едва ли ще му стане и едва ли ще го избави от тежката криза на системата. Да не говорим, че при един въоръжен опит да се сложи край на Русия, е твърде възможно самият Запад да изчезне. И тогава?
Тогава ще стане далеч по-сложно. Но и за това трябва да се мисли, когато се формулират проблемите за решаване. Още повече, когато се търсят самите решения!
На официалните срещи между европейските държавници, поне що се отнася до публичните съобщения за тях и за дневния им ред, не съм срещал информации за реални дискусии и със заключения, които да съдържат истински анализи и прецизни оценки. За сметка на това се изливат пропагандни заплахи, обвинения, подозрения. Нима толкова са уверени в себе си тези хора, че дори не проявяват някакво съмнение в собствените си сили? Нима всичко у тях е в ред, цъфти и връзва, че нито за миг не ги изправя пред подозрението, че нещата не са съвсем, както трябва да са.
Европа очевидно не осъзнава реалното си състояние, а само използва думи 

за да изостря вниманието към себе си 

и към тезите за злонамерената роля на Русия и за реалната възможност да избухне съвсем скоро война. Обективната диагноза обаче за състоянието на Европа тогава ще е много сериозна и дори обезкуражаваща. Европа, а и капитализмът като цяло днес, е неадекватна в оценката си за себе си. Тази криза е поразила твърде дълбоко умовете и инстинктите за самосъхранение, че почти непълно е притъпила усещанията и възприятията, а и онези центрове в нейния политически мозък, които са натоварени да ги осъзнават и осмислят.
Тежко е заболяването. На мене ми прилича на политическа кома. И лечението трябва непременно да бъде като лечение на политическа кома, а не да бъде страх от Русия. Впрочем, именно този страх от Русия е най-важният симптом на заболяването на Европа.
Но никое лечение не може да ефикасно, ако самата болест, от която боледува, не е правилно диагностицирана. А тя в никакъв случай няма да премине “от само себе си”. Защото наистина е много, много тежка.
И по всичко личи, че е неизлечима!