Възможно ли е у нас гражданското общество?

Темата "гражданско общество" все повече привлича вниманието - и у нас, и в чужбина - на политици, социолози, философи. (У нас изкушен от темата се оказа и проф. Васил Проданов, който предложи на вниманието ни книгата си "Гражданското общество и глобалният капитализъм"). На понятието гражданско общество се дават различни определения, които не са, както ми се струва,  достатъчно приемливи. По мое убеждение гражданското общество е онази част от обществото, която, останала извън държавния апарат, функционира като държава.
    Съществуват всички основания за едно такова определение.

Държавата е не само държавният апарат

а цялата съвкупност от нейните граждани. Държавният апарат е само средство, чрез което гражданите, същинските носители на държавната власт (суверените), решават общите за тях задачи. Но държавният апарат, както непрекъснато се убеждаваме, невсякога е в състояние да решава по възможно най-добър начин поставяните му задачи. Става необходимо гражданското общество да се намеси и по съответен начин да допълни или да коригира дейността на държавния апарат.
    Участието на гражданското общество в управлението на държавата става толкова по-необходимо, защото държавният апарат, подчинен на философията на пазарната икономика, е свил до възможно най-голяма степен своите функции. Той се е задоволил главно с някои охранителни функции, предоставяйки всичко останало на вълшебствата на "пазарната икономика". Възникват значителни празни пространства в сферата на много сериозни обществени интереси, които гражданското общество трябва във всички случаи да запълни. Там, където не е държавният апарат, там трябва да е гражданското общество. Освен това - няма защо да бягаме от тази истина - държавният апарат у нас през последните двадесет години се е поставил в услуга не на цялото общество, а на определени части от него. Той, казано с езика на марксизма, изпълнява

класови, а не общочовешки (общонародни) задачи

Гражданското общество, доколкото представлява всъщност цялото общество, не бива да търпи подобна деформация във функциите на държавата. Общото (цялото) трябва да има предимство пред отделното (частта), колкото и отделното понякога да е важно за съдбата на общото (на цялото). Понякога държавният апарат до такава степен се подчинява на системата на частните интереси (както можем да наречем капиталистическата система), че гражданското общество се вижда принудено да поведе борба не само срещу държавния апарат, но и срещу самата тази система.
    Но както и да определим гражданското общество, остава извън всяко съмнение обстоятелството, че за да има гражданско общество, трябва преди всичко да има граждани, т.е. такива членове на обществото, които да носят съзнанието, че именно те в своята съвкупност са държавата. Всеки гражданин е носител на държавния суверенитет, всеки гражданин е следователно в определен смисъл орган на държавата. Той носи отговорност за състоянието, в което се намира цялото организирано в съответна държава общество. Той е длъжен да се намеси в упражняваните от държавния апарат функции всеки път, когато установи

отклонения от общия интерес

    За съжаление гражданите у нас са загубили онези качества, които ги правят граждани. Номинално те са граждани, те са определени като граждани и в самата конституция, но по същество те са вече не граждани, а единствено и само поданици, т.е. хора, които дължат дан на държавата. Държавата в лицето на държавния апарат иска те да дават и само да дават. Тя ги товари с какви ли не данъчни (в най-широкия смисъл на думата) задължения, които при това постоянно нарастват. Неспособен да осигури приходи от дейността на отделните стопански субекти, държавният апарат насочва цялото си внимание към беззащитния български гражданин, като безогледно го ограбва. При това българският гражданин е финансово обременяван и от различните частни монополи, които като кърлежи са се всмукали в неговото тяло.
    Един такъв,

икономически смазан член на обществото

не може да се смята за същински гражданин, т.е. за субект на държавната власт. От субект на държавната власт той е превърнат в обект на тази власт. Държавната власт има всички и всякакви права спрямо него, а той права спрямо нея няма никакви. В продължение на вече двадесет години той никога не е бил питан (чрез общонационален референдум) каква своя съдба той избира. Без да бъде питан, той бива вкарван в различни международни организации, във военни съюзи, изпращан да се бие в близки и далечни страни и пр., и пр. Той е вид обществено животно, което отива натам, накъдето го подкарват. Единственото право, предоставяно в качеството му на гражданин, е правото на четири години да избира хората, които да го представляват в държавния апарат. Но това право е дълбоко деформирано. Огромната част от гражданите не са оставени свободно да формират своето отношение към кандидатите за съответните изборни длъжности. Огромният пропаганден апарат на икономически господстващите слоеве моделира неговата воля в разрез на неговите обективни интереси.
    Стигаме следователно до извода, че от поданици гражданско общество не става.

Поданиците могат само да имитират

отделни прояви на гражданското общество. Поданиците могат в някои случаи да се вдигнат дори и на бунт срещу произволите на държавната власт, но това все пак няма да ги направи гражданско общество. Бунтът на гладния защитава не високите принципи на обществото, а правото на простото биологическо оцеляване. Стихията не е проява на гражданско съзнание.
    Необходимо става да се борим за възстановяване на статута ни на граждани на  нашата държава. Това трябва да става както чрез индивидуални, така и чрез съответни колективни усилия. Необходимо е да създаваме или се включваме във вече създадени политически партии, които наистина ще защитават обществените интереси, или, което е същото, интересите на човека като човек.
    Всеки може да казва каквото ще, но аз ще кажа, че такива партии са именно левите партии, партиите със ясно изразена социалистическа ориентация. Другото ще продължава да е една проста измама.