Викът на Червения поп

Войниците с ругатни и псувни го блъскаха и дърпаха грубо и безцеремонно към родното му село Медковец, Ломско. Нямаха срам от расото му. Смолистата му гъста коса се развяваше свободно, калимявката беше отхвръкнала в суматохата още докато го залавяха. Това беше Червеният поп Андрей, който с оръдието в ръцете си беше обърнал в паническо бягство не едно и две военни подразделения, ръководени от наши и от врангелски офицери. Първото в историята антифашистко въстание, избухнало през септември 1923 година, беше удавено в кръв и жестокост. Попът комунист беше изправен на фенерен стълб край селото. Въжето се врязваше до болка в ръцете и около гърдите му. В селото се дочуха удари на барабан и гласът на глашатая, който нареждаше всички да излязат край селото, където ще бъде съден попът размирник.
Един от фелдфебелите се приближи до него, изгледа го с нескрито любопитство от глава до пети и го замери с въпросите си:
- Е, добре де, как можа да се откажеш от вярата си?

Кой дявол те подучи да хвърлиш кръста

и да грабнеш оръдието?
- Грешно са те информирали, старши - от стегнатите въжета ли, или от това, че устните му бяха пресъхнали, попът дишаше тежко. - Вярвам в народа си, за разлика от теб, и нему ще остана верен докрай. А, виж, кръста си няма как да го хвърля, той е тук, вътре - вързаният посочи с глава към гърдите си.
Фелдфебелът мълком се отдалечи, без да сваля поглед от арестувания.
Сега, когато му оставаха броени минути живот, нахлулите внезапно спомени го върнаха далеч назад през годините.
Само преди няколко дни църковната камбана на село Медковец биеше тържествено, хората се стичаха в училищния двор, грабнали пушки, ножове, брадви, осъзнали, че има един път за спасение - този, който Георги Димитров и Васил Коларов им го посочиха - към всеобщо въстание за събаряне на монархофашистката власт. На 12 септември 1923 година властта, настървена от кръвта на народа си още с преврата на 9 юни, започна масови арести на комунисти в цялата страна. На 20 септември ЦК на БКП (т.с.) определи нощта на 22 срещу 23 септември за вдигане на въоръжено въстание в цялата страна, за работническо-селска власт.
Камбаната ехтеше над селото, а глашатаят обявяваше всеобща мобилизация. Поп Андрей - едър, снажен, с обгоряло от полското слънце лице, втъкнал пищов и сабя в широкия колан, препасан върху расото, поведе въстаниците към гарата. Охраната вече се беше разпиляла. Пътят към ломската казарма беше открит. Кавалерийският полк там се беше укрепил зад яките й стени и оказваше упорита съпротива, притиснат от прииждащите въстаници от околните села. Само че със сопи и с брадви как се превземаше казарма? Оръжие не достигаше, а жандармите щяха да получат помощ всеки момент. Трябваше да се бърза.
Разнесе се вест, че въстаниците във Фердинанд са пленили оръдие. То щеше да свърши добра работа при атаките на ломската казарма, ама кой да иде и да го докара, трябваше да бъде някой, който му разбираше на това пушкало.
- Само ти, отче, можеш да свършиш тая работа - Дано Опинчов, един от ръководителите на въстаниците в Медковец, прикова немигащ поглед в селския свещеник. - Нали през Балканската война си бил артилерист?
Поп Андрей, развълнуван, тракна с токове, по войнишки, без да се колебае, яхна коня пред общината и препусна към Фердинанд.
По улиците на града

срещаше въоръжени хора, с посивели от прах лица

но ободрени от победата.
Червеният поп откри бързо въстаническия щаб. Като разбраха по каква работа бърза, от охраната го въведоха при ръководителите на въстанието Димитров и Коларов.
Лицето на Димитров беше уморено, както на въстаниците по улиците, но той намираше окуражителни думи за всекиго. Сега слушаше ободрен думите на този сърцат поп за действията на въстаниците в родното му село. Отецът се вълнуваше от преживяната победа, изричаше думите отривисто, по военному.
- Медковец е в ръцете на народа, ама Лом се нуждае от вашето оръдие - завърши расоносецът, вглеждайки се изпитателно в ръководителя на въстанието.
- Ще получите оръдието, само че ще трябва да почакате. Сега Христо Михайлов бие враговете на народа с него в Берковица. Седни и го изчакай.
Поп Андрей подгъна крак, но все му се струваше, че се е заседял. Току скачаше да погледне дали не иде влакът с оръдието. Вместо това пристигна лоша вест. Гарата в Бойчиновци е в ръцете на военните. Завзела я войска, пристигнала от Шумен. Разполагали с артилерия и щели да се насочат към Фердинанд. "Щом войската е превзела Бойчиновци, пътят й към Лом, Берковица и Фердинанд е открит - мислеше умореният от очакването духовник. - Ще ударят в тил фронтовете на въстаниците." Трябваше да се действа незабавно, ала оръдието пристигна чак вечерта. Поп Андрей веднага се качи при машиниста и нареди:
- Карай, брате, към Бойчиновци!
Врагът беше заел Харитовия чифлик и баира над селото. Войските рано забелязаха въоръжения народ, който се придвижваше от двете страни на железопътната линия, и откриха масиран огън. Спасението беше само в оръдието. Някой трябваше да му даде думата. Този някой беше Червеният поп. Той застана зад него. Не беше стрелял отдавна, но се налагаше без време да си възстанови рефлекса на артилерист. Прекръсти се, само че въстаниците очакваха не ектении, а екота на снаряд. Движенията на ръцете му бяха бързи и сигурни, но кой ти гледаше сега едната сръчност... Най-сетне в простора над гарата проехтя първият изстрел на въстаническото оръдие. Попадението беше в целта. Пушките на неколцина войници изхвърчаха във въздуха. Следващите бързи изстрели объркаха и разпиляха войската. Фронтът за настъпление на въстаниците беше открит. Спуснаха се в атака, водени от командира им Георги Дамянов. Поп Андрей изтегли сабята си и се втурна напред заедно с първите. Правителствената войска не издържа на дрезгавото "ура" и се разпиля панически. Някои от войниците се предадоха. Бойчиновската гара беше под контрола на въстаниците.
Военният ръководител на въстанието за Северозападна България Гаврил Генов поздрави ликуващото множество. Видя сред него внушителната фигура на поп Андрей. Прегърна го спонтанно с думите:
- Твоята артилерия беше безценна за победата днес! Вземете оръдието, ще получите и една пленена тежка картечница, па тръгвайте към ломската казарма.
Влакът потегли незабавно. Поп Андрей стоеше на тендера току до машиниста.

Цялата му фигура излъчваше мъжественост и енергия

Ботевски плам и решителност гореше в очите му.
На гарата на Долно Церовене ги срещна червена светлина. На перона ги очакваше довереният гаров служител.
- Защо спираш влака? - поп Андрей скочи на перона.
- Лоши новини. Въстаниците в Лом са разбити с артилерия. Обсаденият кавалерийски полк е получил помощ от Видин.
Червеният поп не сведе глава. Беше готов на всичко, дори да докара с този влак тук, на земята, селенията на справедливостта за отрудени и онеправдани. Не другаде, а тук, в родното Медковец, в Лом, във Видин, в Бойчиновци, в Долно Церовене... ако ще накрая той самият да изчезне завинаги като взривена бомба в дяволското гърло заедно с оръдието.
Вместо това на Медковец влакът го пресрещнаха няколко въстанически куриери с нареждането: оръдието да се върне незабавно. Фронтът при Бойчиновци няма да издържи.
Правителствената войска настъпваше навсякъде. Медковец беше също в ръцете на войската. По железопътната линия се зададе влакът - отпред с изправено дуло бе оръдието, а зад него - поп Андрей, препасал пистолета и сабята. Този влак оставаше все още единствената територия на свободата. Приближи родното Медковец. За оръдието имаше единствен снаряд. Сетният му дързък изстрел стресна войската и жандармите. Разривът - досами църквата, сякаш беше призив и вик - борбата продължаваше и нищо не бе загубено. Офицерите се сепнаха, заскърцаха със зъби, заканваха се и псуваха за кой ли път Червения поп. 

За него няма връщане назад

нито помирение с монархофашизма. Своя път той си го беше избрал през 1919 година, когато го приеха за член на БКП(т.с.) Още през същата година беше делегат на първия конгрес на партията в София. След като победиха на бойчиновската гара, някой му беше подметнал не се ли страхува за съдбата на жена си и за деветте си деца.
- Да, страхувам се - отговори той - за това, че не само моите, но и децата на цяла България са в ръцете на монархофашистката власт.
Въжетата се впиваха до кръв, но болка не усещаше. Тялото му беше изтръпнало. Поп Андрей отвори очи. Сред насъбралия се народ, негови съселяни, видя Цвета, снаха му, жената на най-големия му син Николай. От нея имаше вече внуче.
- Цвето!... - задъха се, вълнение задави гърлото му - Пази Андрейчо и да носи с чест името на дядо си.
За повече заръки нямаше време.
Войниците го поведоха към близкия телеграфен стълб, където бе приготвено бесилото.
- Айде, попе, прочети си и ти твоята молитва! - обади се злорадо един от последните в групата, промуши пушката си между униформените тела и заби цевта в гърба му.
Изправиха го на масата под бесилото, нахлузиха му примката. Последното, което видя, беше небето. Преди да увисне, от гърдите му се изтръгна неистов вик:
- Свободаааа!
Спонтанно отключен порив, който отекна подобно на оръдеен изстрел, накарал въздуха да потрепере. Сред събралите се хора настъпи напрегнато мълчание - като на сетна литургия.