Време е за нов ред на равноправие

Проф. Петко  Ганчев

Ако от края на ХIХ в. до 60-те години на ХХ в., по думите на Карл Ясперс и други водещи умове на Европа, главната идея беше идеята за социализъм, то след краха на съветския държавен социализъм тази идея беше обругана с примитивни антикомунистически клишета и не само загуби своята публична привлекателност, но необяснимо защо повлече надолу и социалдемократическите й версии. Това, естествено, отслаби не само социалистическите партии от Източна Европа, които  издигаха за ръководители все по-посредствени хора, но и мощните социалдемократически партии на Западна Европа, ръководени преди десетилетия от титани като Вили Брандт, Франсоа Митеран, Улоф Палме, а днес от посредствени лилипути. 

Провалът на социалистическата идея, главно по вина на лидерите и теоретиците в 90-те и първото десетилетие на XXI в., беше съпроводен от глобалния възход на неолиберализма, който се възползва от идейната немощ и неспособността на главния му политически враг да се реформира в съответствие с духа и технологическите възможности на епохата, а се върна назад да реанимира обърканите проекти от първите години на съветския държавен социализъм. 

Всъщност, както неведнъж съм писал и в онази, и в тази епоха, и както е писано и от други автори, полагането на началото на реалния социализъм като обществен строй беше 

една от големите ревизии 

на философско-политическата доктрина на К. Маркс и Ф. Енгелс високопарно обявена за "научен комунизъм" от съветските обществоведи. 

В действителност изначално философско-политическата доктрина на марксизма беше основана на фундаментални диалектически принципи, отчитащи исторически развиващите се общества. За съжаление обаче - въпреки непрекъснатото позоваване на някакъв диалектически материализъм, за който се изписаха тонове книги, приложението на духа на тази доктрина ставаше в съответствие с познанията по наивен материализъм от вождовете на този първи реален социализъм. И тъй като в съответствие с наложената догматика истината можеше да се даде само от генералните секретари на съответните комунистически партии - а те не бяха с някакво високо, още по-малко философско образование, вместо да се обогатява и развива, доктрината непрекъснато се свеждаше до няколко банални истини. 

Накратко, беше създадена репресивна тоталитарна система за осигуряване на щастие на масите. И колкото и несъобразно да беше в началните десетилетия на прехода от национален капитализъм към държавен - по същество сталинистки, социализмът постигна немалки резултати в различните области на материалната и духовната култура. Липсата на свобода, свободна инициатива, реална демокрация започна да се чувства през 70-те години на ХХ в. с разгръщането на научно-техническата и научно-производствената революция и налагането на новите информационно-комуникационни технологии, които изискваха промяна на системата на обществените отношения. Именно тогава се показа идейната нищета на теоретическия арсенал на държавния социализъм. 

Колкото и парадоксално да звучи, почувствал духа на епохата и възможностите на новите технологии, капитализмът също не тръгна напред в своите напъни за реформи, а се обърна назад в своята неоконсервативна революция, която заложи на агресивната, животинската природа на човека и възстанови духа на първия, манчестърския капитализъм. Бързо бяха орязани всякакви социални програми, които им миришеха на социализъм.

Каква социална справедливост? 

Свободата и печалбата ставаха кредото на неолиберализма. Колкото по-бързо се превъртат парите и носят нови пари, толкова по-добре. Но "простите рецепти" превърнаха обществата, приели тази идеология, в джунгла. Особено тежко бяха ударени бившите социалистически страни от Източна Европа, превърнати в новите колонии на старите империи на Запада и главно на отвъдокеанския им ментор. По такъв начин - въпреки че продължава да се държи като кърлеж за тялото на поразените общества - в голяма степен и благодарение на продажните и контролирани медии, неолиберализмът много бързо се дискредитира. Свободата, която той предлагаше, се оказа произвол за акулите на капитала, за финансовия олигархат. 

Опитът на някои лидери на социалистически и социалдемократически партии да вземат реванш и възродят социалистическата идея чрез лозунга и призива за социална справедливост може много бързо да бъде опразнен от заряд, ако не се опре на солидна теоретическа база, която да формира политиките на социалистическите партии днес. 

Можем ли да изведем няколко най-общи ориентири, които ще възродят социалистическата идея, която да води народите към един бъдещ социализъм, социализма на XXI век?

Трябва да е ясно, че преобразуването на всяко общество в съответствие с принципите на свободата и социалната справедливост, които са основните, фундаменталните принципи на философско-политическата и философско-политикономическата доктрина на научния социализъм, трябва да става в конкретните условия на конкретната страна в съответствие с нейните исторически традиции и национално-културната й идентичност. В този смисъл принципите на научния социализъм не трябва да се трактуват като някакви догми от типа на религиозните или, както показа горчивата практика на държавния социализъм - съветски или азиатски тип. В това отношение примерът на КНР след реформите от 80-те години на XX век насам е добър урок на диалектически цялостен системен подход  при провеждане на политиката, насочена към социалистическо преустройство и развитие на обществото. 

Но, за да бъде осигурено единството на свободата и социалната справедливост като фундаментални принципи на едно социалистическо общество, това общество трябва категорично да се освободи от доминацията, водещите принципи на индивидуалисткия либерализъм, където всеки постига свободата си 

в битка против другите

защото всеки е сам за себе си, и всеки всъщност е против всички. Това е дълбоката същност на обществото на капитализма, където напред са изведени животинските, агресивните инстинкти на човека. Неговия завършен вид оформи неолиберализмът, залял първо Англия и САЩ и останалия Запад, а след това и останалия свят след неоконсервативната революция от края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. Това е обществото, в което действат "простите рецепти", че най-важна е печалбата от всяка обществено необходима дейност, с което държавата налага в обществото "правилата на джунглата" (Дж. Сорос) в отношенията между хората. Действително, социалистическо общество може да бъде само обществото, основано на колективисткия принцип, осигуряващ единството му и водещата роля на цялото, на обществото, на държавата. Но това съвсем не означава връщане към догмите на държавния социализъм, когато държавата е собственик, а основната маса население са наемни работници. 

Държавата, както е известно, е един от ключовите фактори за раждането на първите човешки цивилизации. Тя е факторът, който в различните епохи е осигурявал единството на определен етнос, етноси, нации. Но държавата, както и цялата система на човешкото общество, се развива исторически.

В съвременните условия държавата трябва да бъде стратегическият национален субект, който задава универсалния законов конкурентен ред, валиден за всички, и е върховен арбитър по отношение на поведението на всички обществени субекти - естествени монополи, крупен бизнес, среден и дребен бизнес, отделни граждани. Тя поставя в един ред на равноправие 

множеството форми на собственост 

на различните обекти и мощности - колективни (държавни, кооперативни, акционерни, общински и т.н.), частни с различен мащаб и индивидуални - на дейци със свободни професии. Но цялата тази система ще работи ефективно, постигайки така необходимата хармония на динамично развиващото се общество в името на благоденствието на всички свои граждани, само ако управляващият държавата политически субект - партия, изповядваща идеалите на социализма за свобода на всички и социална справедливост за всички, успее да намери рационалния баланс между принципите и правилата на един стратегически индикативен национален план с механизмите и регулаторите на пазара. В същото време държавата трябва да стимулира онези, които работят в интерес на цялото общество чрез данъчни облекчения, държавни поръчки и подкрепа в пространствата на глобалния пазар. 

Налагането на тези и на редица свързани с тях принципи, които ще очертаят новата социалистическа структура на обществата в следващите десетилетия на XXI век, не би могло да става по някакъв "революционен път", чрез преврати и бунтове. Никакви диктатури и насилствено налагане на щастие нямат място в този процес. Това може да става, само ако народите искат действително да бъдат свободни и да постигнат социална справедливост и благоденствие  за всички.