Време е за трезва оценка на прехода

Стоян Жулев*

Слава Богу, заедно с многото негативи на прехода дойде и голямото постижение от него - приемането на България в ЕС. Това, трябва да сме наясно, е само една открита въможност да се равним в икономически и културен план със Западна Европа. Дали ще я реализираме, зависи преди всичко от нас, българите. Но за да се случи това, трябва да си отговорим на няколко въпроса, и то в съгласие между основните части на българското общество.

Въпрос първи: За средната класа
 
Обществото ни влезе в прехода като егалитарно - всички бяхме почти еднакво бедни и почти еднакво битово обезпечени (статистически на едно от челните места в света по процент от населението, живеещо в собствено жилище). В сравнение с днешната ни мярка различията бяха несъществени. През времето на прехода се осъществи фрапантно разслояване на обществото в материално отношение. Днес то е съставено от малка прослойка много богати и огромна част едва свързващи двата края. Това, което почти отсъства в обществената структура, е незначителната прослойка на т.нар. средна класа - прослойката, която е в основата на стабилността на обществените отношения в съвремения капитализъм. Не е нужно да се делим на леви или десни, за да признем важноста и тежестта на този социално-икономически синдром и с всички сили - законодателни и възпитателни - да стимулираме развитието на средна класа у нас. В това отношение има богат опит в практиката на развитите демократични страни, който трябва да се пренася у нас без особено да се пригажда към интересите на едрия капитал. Политиката, насочена към стимулиране развитието на средната класа, е продукт на визия с по-далечен хоризонт. Би следвало гражданското общество, и особено интелегенцията, да се ориентират към подкрепа на тази политическа сила, която доказва, че се стреми към такова бъдеще на България.

Въпрос втори: За отношението към богатите
 
Наблюдава се растящо негативно, дори враждебно отношение на голяма част от българското общество към богатите. Без да се прави разлика между тези, които по различни пътища незаконно се обогатиха, без да прибавят нищо за прираст на брутния продукт на страната и онези, които с предприемчивостта си печелеха и инвестираха. Не ще и дума, че това е опасно развитие на обществената психология, а за съжаление някои политици с користни интереси заиграват с тази нагласа в обществото. Нужно на страната ни е политиците и законодателите строго да разграничат отношението си към ония, които влагат парите си за създаване на допълнителен продукт и работни места, от ориентираните към алчно, консумативно облагодетелстване без принос за ръст на общественото благосъстояние. В числото на последните далеч не са само наркотрафикантите и откровените бандити, а хора, намерили начин да мамят фиска, т.е. всички нас. За съжаление, с малки изключения, тази част от богатата прослойка е останала извън вниманието на закона. Това води до най-малко две крайно вредни за България последици:
- Усещане за безнаказаност при ограбване на обществения продукт.
- Затвърждаване на убеждението в гражданите, че всички богати са крадци и мошеници.

Въпрос трети: За държавното устройство
 
Несъмнено главните достижения на демокрацията са многопартийната система и парламентарната държавна система. Но за да бъде ефективна, тази система трябва да осигурява стабилност в развитието на икономическия и административния живот на страната. А като погледнем назад в годините на прехода, виждаме люшкане на законотворчеството, на административните разпоредби и на кадровата политика в държавния апарат, което доведе до нестабилност на икономическия климат и на управленските кадри. В резултат - намаляващи инвестиционни потоци отвън и спад в квалификацията и ефективността на държавния апарат. Последното е пагубно за страната, която с малкия си мащаб и силно отворена икономика просто не може да се развива без сериозни инвестиции отвън и особено от ЕС. Както виждаме сега, независимо от ниските данъци у нас нямаме сериозни инвестиции в реалния сектор на българската икономика, а това довежда до намаление на работните места и значителна икономическа емиграция. Големите инвеститори винаги ще предпочитат да влагат средства в страни със стабилност и ефективост на административната и правната система.
Нестабилността, на която сме свидетели у нас, не може да се обясни само с грешните подходи на отделните политически партии или политици - тя се корени в нашата конституционна уредба.
Естествено е в живота на всяка страна да настъпват промени, които да довеждат до сериозна преориентация на общественото отношение към политическите субекти и склонност на обществото да пренасочи вниманието и доверието си към други политики. На практика при нашите условия това води до ново парламентарно мнозинство и в една или друга степен до политически реваншизъм, промени в законите и в управленските кадри под лозунга "От нас започва нова ера". Това е обстановка, която не благоприятства предприемачеството и инвестиционния климат. Крайно време е това да се осъзнае и да се направят, без голямо отлагане, устройствени промени в България. Иначе нищо добро не ни чака - ще продължим да изоставаме и да се превръщаме в затънтена провинция на Европа.
Ако погледнем опита на развитите парламентарни демокрации, ще видим, че по един или друг начин там, в държавното устройство, са заложени гаранциите за стабилност на обществения, икономическия и правния живот на страните. Ето

някои от най-добрите примери

В САЩ например Конгресът е двукамерен, като двете камари имат равни права в законодателния процес. А когато по предпочитанията на обществото се смени мнозинството в Камарата на представителите (избирана изцяло на всеки две години), това може да се отрази само на избирането на една трета от състава на горната камара - Сената. Сенаторите имат 6-годишен мандат и на всеки 2 години изтича мандатът на една трета от състава. От друга страна, президентът има право на вето, което може да се отхвърли само с квалифицирано мнозинство на двете камари на Конгреса и това затваря кръга на гаранции срещу нестабилност в управлението на държавата.
Още повече мерки са заложени в конституцията на САЩ за приемственост и стабилност в правораздаването, които би могло да се възприемат у нас в една нова конституция. Основа на демокрацията е изборността на органите, които защитават интересите на обществото - чрез законодателството, изпълителната власт, прилагаща закона, и правната система, която следи дали се прилага законът. У нас сега изборността е приложена за две от трите власти и не можем да претендираме, че сме последователно приели демократичното устройство на обществото, ако то няма думата чрез изборното начало в третата власт - съдебната система. По същество там имаме една пирамидално централизирана система. Квотният принцип на определяне на състава на ВСС е квази демократичен и не гарантира независимостта на съдебната система. Защо например прокурорът в качеството му на обществен защитник да не се избира директно от гражданите, чийто интерес той трябва да защитава в рамките на закона?! Защо трите гилдии - адвокатура, прокуратура и съдии, да не са тия, които да избират ВСС без квоти, определени от другите власти?!
Под различни форми същите устройства са приложени във всички стари демокрации - независимо дали са републики или монархии. Един нагледен, исторически пример в тази насока е практиката на управление на Италия след Втората световна война. Тогава с демократичните промени в страната настъпи значителен период на политическа и икономическа нестабилност и развихряне на организираната престъпност. Оздравителните процеси там започват с преустройство в държавното управление.
Ратувайки за такива конституционни промени у нас, естествено възниква въпросът дали това не би довело до много скъпо управление или пък до обратното. За да си отговорим, трябва да сравним колко избиратели преставлява един народен представител у нас и в западните демокрации. В България на един народен представител се падат около 25 хиляди избиратели, а в западните демокрации са почти три пъти повече - 70-80 хиляди. Ако мерките ни са същите, то нормално би било да имаме парламент със

100 депутати и сенат от 30 сенатори

вместо сегашните 240 депутати.
В тази връзка стои изключително важният въпрос за качествения състав на народното представителство. Сегашната партийно-пропорционална система предопределя състав на партийните групи в парламента, състоящ се от малък брой активни партийни функционери и значителен брой слабо подготвени избраници, на които липсва лична критична оценка при дискутиране и гласуване на закони и решения. Те просто се подчиняват на становището на своето партийно ръководство. Това без съмнение води до по-ниска компетентност и авторитет на парламента, до некачествено законотворчество, апатия и ниска активност на хората в избирателния процес. Нашето общество не е политически безразлично, а е обезверено, че може да избере най-подходящите хора - принудено да гласува по кабинетно съставени партийни листи.
За да се премахнат тези слабости на парламентарната ни система, не е нужно да откриваме топлата вода, а просто да вземем опита на старите демокрации и да го вложим в една нова конституция. Така например би могло да се определят толкова избирателни района, колкото е броят на народните представители (респ. толкова сенатски района, колкото е броят на сенорите), а всяка партия да може да издигне един кандидат за всеки избирателен район, посочен не от партийната централа, а избран при вътрешнопартийни предварителни избори. По този начин кандидатът на дадената партия ще е спечелил доверието на съпартийците си в района и ще се бори за доверието на всички избиратели там. Избраникът няма как да е посредствена и некомпетентна личност, нито да е обикновен послушко на партийната си централа. Такава система е гарантирана срещу купуването на депутатско място, както и преразпределението на депутатски места, прилагано сега с минималните бариери. Няма по-справедливо, по-демократично издигане на депутат, когато той е спечелил най-много гласове в избирателния район, независимо от коя партия е предложен и без значение в колко района тази партия е спечелила изборите.
Нека разгледаме един хипотетичен пример.
В един избирателен район участват напр. 8 партии. В тях има един изключително ерудиран, честен, популярен и обществено ангажиран кандидат, но той членува в партия, която в национален мащаб не набира толкова гласове, че да прескочи процентната бариера. По сегашната наша избирателна система, той е вън от НС, а от същия район отива депутат, който няма такива качества и признание в района, но е от партия, която е събрала в национален мащаб изисквания процент. Без съмнение в този пример вотът на населението от този район е подменен. Нима това е демократично!
По-дългият мандат на сенаторите в горната камара и разсроченото време на избирането им (по една трета на всеки избор за депутатите на долната камара), би отразило както настроението на обществото към изборната дата, така и приемствеността и стабилността на парламентарната функция.
Като се обсъжда проблемът за нова конституция, естествено изниква въпросът за пълномощията на държавния глава. Едва ли може да се приеме, че би било развитие на демокрацията, ако се дадат повече управленски пълномощия на президента. Обаче

ролята на президента като коректив

в законодателния процес е необходима и много важна. Тя е съществен елемент във взаимния баланс на властите. Най-важната част от този баланс е правото на президентско вето. То сега е почти символично, защото се преодолява само с просто мнозинство от парламента - същото, което е гласувало закона. И практически президентското вето само забавя приемането и обнародването на закона, а не води до сериозно оценяване на мотивите на ветото. По друг начин биха стояли нещата, ако то се преодолява с квалифицирано мнозинство и то от две камари на парламента. Ще трябва да се въведат убедителни промени, които да съберат квалифицирано мнозинство при евентуално ново вето. Това би представлявало истински баланс на президентската и парламентарната власт, от което като резултат да се очаква много по-добро законотворчество. Защото ясно е, че не може да има добра и ефикасна демократична държава, ако не е установен добре действащ механизъм на баланс и взаимен контрол между властите.
И накрая - защо трябва да бягаме от широки дебати по въпроса необходими ли са конституционни промени? И защо, след такива дебати, да не се избере Велико народно събрание на следващите парламентарни избори? Нужна ни е обществена дискусия без партизанска защита на статуквото, защото то е изживяло времето си с двете десетилетия преход. Отношението на политиците по този въпрос ще бъде откровено свидетелство за демократично мислене.
-------------------
* Авторът е посланик на България в САЩ от 1980 до 1988 г.
Повече от същия автор в http://stoyan-zh.blogspot.com