Всеки политик е обречен, ако измами доверието на народа си

-    Г-н Ферери. Преди броени дни в Италия се провде вторият тур на местните избори, резултатите на който показаха ясното послание на италианския народ към управляващото дясноцентристко правителство на Силвио Берлускони. Най-общо казано, италианците покзаха разочарованието и умората си от непредсказуемата политика на твърде ексцентричния премиер. Вярно е, че световната икономическа криза нанесе тежки, да не кажем драстични поражения в целия свят и това безспорно се отрази особено силно в европейските страни. Пред какво е изправена днес Италия?

- Доколкото добре познавам и политическата, и икономическата ситуация в Италия, мога направо да кажа, че днес нашата страна е изправна пред кръстопът. Бих добавил - пред твърде сложен и многопосочен кръстопът. Накъдето и да погледнеш, образно казано, виждаш добре изглеждащи, солидни магистрали. Това до голяма степен се дължи на стабилността на Италия на фона и на европейските, и на световните икономики. Не случайно страната е сред най-стабилните в света - самият факт, че от десетилетия е сред лидиращите сили, поне в европейски мащаб, говори достатъчно много. Но в днешните условия, породени от ускоряващата се глобализация, в която вече е трудно да се опредли правилната и реално необходимата за една нация посока на развитие, бзспорно ще е сериозно предизвикателство пред едно правителство да определи най-точните ориентири на развитието. Но нека се върна към сложния кръстопът, пред който италианските политици са изправни днес. Независимо от политическата ориентация, да го кажем така: от политическия мироглед, бил той ляв, десен, центристки, многополюсен и т.н., без съмнение, навлизайки в която и да е магистрала, следваща кръстопътя, за който стана дума, в първите още километри по трасето, постепенно се усилва усещането, че нещо вече не е така, както сме го очаквали. Започват все по-често да се срещат немаркирани отклонения, някакви странни и неясни регулиращи пътни обозначения и знаци, указващи сложни виражи, препятствия, кръгови движения, посоки без изход и в един момент пътуващите по магистралата започват да се питат - "това ли си избрахме?". И отново си задаваме въпроса за същността на собствената си ориентация. В тази връзка мисля, че един от кардиналните проблеми на италианското общество се дължи преди всичко на неспособността на управляващите, независимо към кой политически спектър принадлежат те, да поставят като основен принцип единението на нацията в търсенето и избора на посоката на развитие.
През годините, през изминатите досега десетилетия, характерното за политческия живот на Италия си остава вечната политическа криза. Няма да се въщам назад - вашите читатели добре познават политическата история на моята родина. Могат да се направят много изводи и оценки. Искам само да добавя, че това, което наблюдавам през последните две десетилетия у нас, с пълна сила за съжаление днес виждам и в България. Не бих използвал точно понятието "хаос", но твърде много ми прилича именно на политически хаос. Колкото до това, пред какво е изправена днес Италия, мога да кажа, че над страната вече се понесе силният вятър на промяната. И тя, струва ми се, се прояви именно и най-вече заради това, че Берлускони рязко смени посоката на собствената си политика. Той просто поведе обществото под нескончаемите ритми на прословутата му и любима бунга-бунга, загърбвайки действителността, и игнорирайки конструктивната критика на опозицията.

-    За да може толкова дълго да задържи кормилото на властта и в няколкото драматични изборни кампании да привлче вниманието на избирателите, които както се видя, сериозно му се доверяваха, Берлускони явно бе усетил пулса на обществените настроения. Припомнете ни какви бяха те.

- Още с появяването си на политическата сцена Ил Кавалиере успя кратко и ясно да формулира политическата си доктрина. Тя, в интерес на истината, звучеше твърде примамливо за отегчените от политическите неразбории и твърде ниския стандарт на живот италиански граждани. Поне за сериозна част от тях. Берлускони, който е пословично известен с усета си на удачен бизнесмен, надушващ правилни и рационални посоки за развитие на бизнеса си, а не може да му се отрече и способността да чете по настроенията на хората техните стремежи и желания, съумя да постави в разбираема рамка основните цели на политическата линия, която предлагаше на хората. Той успя за изгради видим консенсус между представителите на едрия капитал и средната класа най-малкото с обещанията за гарантиране на пълна свобода на действие. Отделно от това, но едновременно, той разкри пред обикновения италиански гражданин, който на първо място е потребител, а едва след това - избирател, тезата си, която се опита да претворява на практика. А тя в основата си съдържаше обещанието да удовлетвори всяко тяхно желание, гарантирано със съответната и благоприятстваща свобода. И, разбира се, с това успя да спечели доверието на милиони италианци. Но настъпи кризата. Дойде напълно естествено и обективно времето за затягане на коланите, на въвеждането на редица ограничения, на загубата на спестените пари, на безработицата. И едно от най страшните последствия от всичко това - безизходицата, в която попадна младото поколение. Между другото - същите симптоми, дори може би доста по тежки, днес наблюдавам и тук, в България. И още нещо. Берлускони загуби мярката по отношение на темата за справедливостта. Имам пред вид тежката му битка за реформирането на съдебната система. Естествено е във всяка страна законодателството и неговото приложение да се осъвременяват в унисон с изискванията и на момента, и на цял куп обективни, световни фактори. Но грубо вмешателство в тази деликатна област, гарантираща свободите, спокойствието и сигурността на хората, вече се превръща в прецедент. А това редовите граждани е логично да не го възприемат. Както и да го преценяваме този драстичен случай на вмешателство в съдебната система, не може да не стигнем до извода, че обливането на гражданите с концентрираната пропаганда на теза, която не отговаря на действителността, е най-малкото липса на морал. На фона на всичко това да продължаваш да дразниш обществото с партита "бунга-бунга", със скандали с проститутки, с лицемерие и наглост става вече прекалено. Видимо господин премиерът на Италия съвсем загуби мярката, след като дори не се притеснява да се хвали с проявите си на ексцентричност, меко казано, пред политическия елит на приятелските му държави, с който той така или иначе поддържа повече от топли взаимоотношения. Нещата станаха още по-дразнещи, след като премиерът си позволи по време на последната среща на Г-8 да отиде при президента на САЩ Барак Обама, за да му се оплаква от съдебните си неволи и да хули една доказано добре действаща държавна институция. В някои случаи, струва ми се, че действията му не само се възприемат благосклонно, но и са твърде заразителни. За съжаление подобни прояви, при това твърде масирани, забелязвам и в България, където управляващите буквално повтарят научените от Берлускони похвати. Ако погледнем отстрани, няма как да не забележим един парадокс. Силвио Берлускони през изминалите години се утвърди като значителна политическа фигура. Но именно през неговите мандати Италия се превърна в една реална европейска експериментална лаборатория, в която се подготвяха някои от трасетата на общото ни европейско бъдеще. Мисля, че експериментът включваше изграждането и прилагането на либерална технокрация на базата на фундаменталистки популизъм. Колкото до лидера, то идеята бе той да придобие ореола на непогрешимост и непобедимост от други политически сили, на първо място от левите сили. Но този експеримент май излезе неуспешен. Демокрацията, базирана на култа към неговата власт, се оказа демокрация за тези, които печелят по презумпция, по подразбиране, демокрация за тези, които управляват чрез цинична деморализация на обществото в защита единствено на едрата буржоазия заради лични икономически интереси на малцина. А италианците мисля, че разбраха този нюанс и показаха това ясно. 

-    Но накъде все пак върви Италия?

 - Съвсем наскоро една авторитетна американска финансова агенция, мисля че беше S&P, намали прогнозите си за кредитния рейтинг на Италия. Експертите твърдяха, че е напълно възможно той да бъде понижен чувствително заради слабия икономически ръст и политическата нестабилност на страната. Вярно е, че кризата нанесе своите поражения и те до известна степен са обективни, но в политически аспект Берлускони трябва да поеме своята отговорност. А както вече видяхме на местните избори - това става факт. Премиерът загуби няколко възлови позиции в индустриалната част на Италия. Падна дори и собственият му бастион Милано, където той залагаше на решителен успех. Между другото искам да вметна, че в Милано по традиция левите сили рядко достигат до изборни победи. Този път не стана така. Ляв кандидат спечели кметското място, при това твърде убедително. Това се случи и в Неапол. Интересното в случая с тези избори обаче е, че този път левицата подходи към тях с нова стратегия. Централната левица реши да избере своите кандидати с вътрешни избори. Струва ми се, че резултатите от вота потвърдиха новия подход, който се състоеше именно в това, че местните кандидати имат по-голям шанс за победа, отколкото кандидатите, спуснати от централите. Не само че така е по-приемливо, но и по-справедливо. Надявам се и вярвам в това, че по подобен начин ще реагира и българската левица, която ще предложи на хората възможността сами да изберат най-достойните си представители в управлението на страната.
Ето, сега в Италия се провежда референдум, на който народът ще реши някои значими за страната въпроси. Не е без значение, че на този вот - дали се касае за атомни централи, за приватизация на най-естественото благо като водата, или пък за имунитета на "недосегаемите", италианците ще дадат истинската си оценка за нивото на морала в държавното управление. Не вярвам, че Берлускони вече с лекота ще си позволява да игнорира желанията на хората и да загърбва интересите им. Все пак вотът ще покаже истината.