За да не напишат "Тук имаше България!"

Уважаеми г-н Президент на Република България,
Уважаеми г-н Премиер на Република България,
След дълги колебания реших да сe обърна към вас. Повече не мога да мълча, чашата на търпението ми преля. Вече съм на 84 години и мога спокойно да бъда наречен "пътник". Израснах в село Съединение, Чирпанско. Преживях фашизма и социализма, живея вече в демокрацията. Очаквах по-добър живот, но уви.
Днес народът е грабен, унижен, заробен. Работа няма, тези, които работят, получават мизерни заплати. Цените растат. Хората са отчаяни, чустват се измамени.
Това ли е демокрацията? От цветуща градина страната ни се превърна в пустиня. Изоставени ниви обрасват в бурени. Порутени и ограбени са не десетки, а хиляди домове по селата. Гладни хора ровят в кофите за смет. Все по-често чувам майките да съветват децата си да търсят спасение някъде извън България.
Страшно става в селата, където напоследък българите са по-малко от ромите. Нищо, че според Конституцията всички сме с равни права и задължения. Уви, така е само на книга.
Някога имахме нощни пазачи, пъдари или пазванти, без значение как ги наричахме. Нямаше кражби и обири по къщите, нямаше насилени и пребити старци и старици. Уви, сега това го няма. И се оказваме обезправени, незащитени и подложени на всекидневен тормоз. В селата вилнеят - и денем, и нощем, банди, като онези, дето през Турско ги наричали даалии и кърджалии. Пристигат с автомобили, носят щанги, бухалки, ножове, че и пищови. Нахлуват навсякъде, кой дето според тях има нещо по-ценно за грабене. Прибират всичко, което може да им влезе "в работа". Храна не търсят, защото не са гладни.
Разказвам това от собствен опит, защото от десетилетия имам наследствен имот в старозагорското село Братя Кунчеви. Къщата е стара, дворът е около три декара, и със сина ми го превърнахме в градина. Старая се, въпреки годините си, да не съм в тежест на близките си. Уви, спрях да водя сметката на обирите в имота си след трийсетия. Вярно е, че всички те бяха разкривани от полицаите. Но дотам, защото така и не чух някой да е влязъл в затвора за онова, дето си е присвоил.
Господа държавници на България, чуствам се смазан и омерзен.
Г-н Президент, Вие сте историк и по-добре от мен знаете за татарските нашествия.
Г-н Премиер, Вие сте бил Главен секретар на МВР, учили сте за полицай, едва ли ще мога да Ви кажа нещо повече от онова, което със сигурност и сам знаете.
Но се надявам да чуете едно: все един ден балансът ще избие. И не се знае в каква посока ще тръгне гневът на хората.
България е преживяла много падения, но българите са намирали сили да се изправят и да продължат напред. Ще ми се да продължа да вярвам в Разума. Може пък и да доживея, аз или децата и внуците ми, раждането на някой нов Ивайло. Който да ни спаси. Не се ли случи, последният оцелял ще трябва да напише върху порутените зидове на селския ми дом: "Тук имаше България!".
Моля да ме извините, че Ви занимавам със собствените си проблеми, но, повярвайте, те не са само мои. София е далеко, от жълтите павета не всичко се вижда. Но пък може да се чуе вопълът, че търпилото е стигнало края си.
Останете със здраве!

Господин Стоянов КАВАЛОВ, 84-годишен пенсионер, бивш миньор, механик, служител на радиоуредба. Българин, православен, с къща в село Братя Кунчеви и дом в Стара Загора на ул. "Димитър Подвързачов" щ 51

Записа Христо ХРИСТОВ