За кожата на една учителка

Една подпийнала учителка внезапно стана сензация за цялата българска преса. Преподавателката по немски и руски език в 130-о столично училище, която нахлу в часа на своя колежка пияна, се превърна в централна тема на медиите, сякаш за първи път в България има случаи с пиян човек. Нещо повече, Софийският градски съд отказа да окачестви случая като дребно хулиганство, а го предаде на прокуратурата за разследване. Облаците над учителката се сгъстиха, обявиха, че ще я уволнят, а коментарите по форумите преливаха от язвителност.
Далеч съм от мисълта да смятам, че е нормално една учителка да отива пияна на работа. Но пък ми е трудно да приема цялата жестокост на отношението към нея. Държавата събужда своята мощ винаги, когато трябва да се саморазправя с обикновените хора. Единствено те са преследвани до последно, проверявани докрай, блъскани до стените, репресирани от чиновниците, стиснати в бюрократичната прегръдка на институциите.
Цялата власт, която никога не реагира, когато депутатите или висшите чиновници нарушават закона, изведнъж реши да накаже страшно една обикновена учителка, която може и да се е напила, защото е имала някакви лични проблеми. Тя е постъпила неправилно, но отношението към нея е с пъти по-жестоко от постъпката, която е извършила.
Но учителите са любимата мишена на обществото. Приклещени почти до ръба на социалната мизерия, те са еднакво тъпкани от случайните форумни хейтъри и от висшите хейтъри на репресивните органи. Когато трябва да се наказва учител, никой не показва дори грам милост, поне капчица човешко състрадание. Те са тъпкани, унижавани, мачкани, все едно не са просто обикновени хора, които имат своите ежедневни проблеми, гадости и неприятности. Именно, когато става въпрос за отношението към случайно сгрешили обикновени хора, тогава си проличава цялата безмилостност на нашето общество, цялото лицемерие на взаимоотношенията ни.
Заради това новината за учителката бе под главата на три вестника. Все едно нищо по-скандално не се е случвало в тази държава. Все едно нямаме премиер, който си цъка есемеси, докато се връчва Нобеловата награда за мир в Осло. И финансов министър, който се държи като истеричен уличен хулиган.
Учителката е по-лесната жертва. Защото тя нито може да отговори, нито да се защити, нито да разкаже какво е причинило нейната постъпка. Защото бе създадена среда, в която нейният глас вече е без значение. Тя вече е изкарана виновна за абсолютно всичко.
Именно това е обществената перверзия на случая. В нашето общество абсолютната жестокост винаги се стоварва върху беззащитните, защото не са ни останали никакви морални ориентири. Да разбереш, означава да простиш, гласеше една древна мъдрост. Но днес просто никой не иска да разбира, всички си представят света в скандални заглавия.
Колко пъти статусът и заплатите на учителите са ставали тема на обществени дебати? Колко пъти изобщо в последните години реално е била дискутирана ролята на училището? Превърнали ли сме образованието от приоритет на думи в приоритет на дела? Абсолютно не.
Когато се говори за учители, по медиите обикновено те са в криминалната хроника. Като например за онази нещастна жена, която се принуди да участва в обир на банка. Или като софийската учителка по химия, която загина, докато се опитваше да изхвърли някакво странно вещество в канала.
Истински важните хора не присъстват на страниците на вестниците или присъстват там само като куриоз. И това прави обществото ни безмилостно. Защото безмилостно е, когато никой никога не намира сили да пощади слабите.
Както и никой не се сети да защити лекарите от Горна Оряховица, докато бяха подложени на безмилостен полицейски тормоз. Гласове в тяхна подкрепа се намериха, едва когато стана ясно, че случаят е съшит с бели конци.
Всичко това говори, че нашето общество е особено изкривено. Медийното обожание към властта се разкрива и в разкривените гадни мутри, когато трябва да се бичуват обикновените хора. И така учителката може да стане сензация само защото се знае, че тя няма как да отговори на удара.
Никой не може да се постави на мястото на тази жена. На нейния личен ад. Само че животът й бе превърнат в абсолютна мизерия само с няколко ефектни и иронични заглавия. Думите могат да бъдат безмилостни.
А всеки заслужава милост. Абсолютно всеки.
В България обаче очевидно това е недостижим лукс.