За Луковмарш и неговия патрон

Емилия Лазарова

Във времето на зрялата и процъфтяваща наша демокрация, от 2003 г. насам, наближи ли месец февруари обществото настръхва срещу поредния Луковмарш в центъра на София. Всяка година в чест на ген. Христо Луков Българският национален съюз (БНС), обявил се за наследник и продължител на делото на Съюза на българските национални легиони, организира в София поклонение пред паметта на своя патрон и кумир. Събитието е зловещо, противозаконно и заплашващо гражданския мир и бъдещето на България с нацистките униформи и символика, със запалените факли, с неонацистките идеи, с проявите на омраза, етническо, религиозно и расово противопоставяне. По улиците на столицата зловещо шестват стотици младежи с обръснати глави и с татуирана свастика, под подходящата музика и маршове, жестове (римския салют), знамена и заря, и напомнят на застрашителната гледка на нацистките шествия от ХХ век, позната ни от филмите. Ежегодно Луковмарш е подкрепян от сродни организации у нас и от неонацистки представители от чужбина. И въпреки протестите на БСП, на БАС, на организацията "Шалом" и др., а миналата година и на Русия с протестна нота, шествията са позор и срам за България. Досега в демократична България няма образувани досъдебни и съдебни производства срещу агитаторите на фашистката идеология и организаторите на Луковмарш.
Христо Луков е роден във Варна през януари 1888 г. (други източници сочат септември 1887 г.). Завършва Военното училище в София и е произведен в първи офицерски чин - подпоручик. През Първата световна война служи в 1-ва Софийска и 5-а Дунавска дивизия. След пробива и катастрофата за българската армия при Добро поле, артилеристите - български войници измъчени от дългата война, изтощени, гладни и настръхнали срещу управляващите, напускат окопите и се отправят към София, за да търсят сметка от виновниците. Майор Хр. Луков, който често е хвърлял стотици български войници като жертва в обречени битки, остава без подчинени край Кюстендил. От ноември 1935 г. до януари 1938 г. Луков е министър на войната в първите две правителства на близкия до цар Борис Георги Кьосеиванов. Неговото назначаване не е случайно - той е търсеният от царя военен командир тогава, който трябва да съхрани и засили монархическия дух на българската армия. От този пост е уволнен с царска заповед и преминава в запаса. Докато е министър, ген. Луков проявява своето
 
властолюбие и непомерни амбиции

След уволнението си той се посвещава на разширяването на влиянието на Българските национални легиони в политическия живот. Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ) е създаден през 1932 г., когато в Европа заплашително шестват идеите на Мусолини и Хитлер, а видни негови дейци са (макар и от по-късен период): ген. Христо Луков, ген. Никола Жеков (негов наследник след смъртта му), а по-късно и Илия Минев, Дянко Марков и др. В разгарящата се световна, дълбока и всестранна криза в 30-те години на ХХ век, когато няма работа, хляб и перспектива, идват авторитарните, тоталитарните и крайно националистическите идеи, вождизмът, елитаризмът, расизмът, антикомунизмът. Всичко това има своите поддръжници и пропагандатори и в България, най-яркият от които е ген. Христо Луков, който убедено отстоява и необходимостта от тесни връзки с Третия райх и съюзниците му. По време на Втората световна война Съюзът на българските национални легиони има изцяло оформен фашистки характер. Различни са данните за членовете на Легиона - от 15 000 до 35 000, без да имат реално особена голяма социална и политическа тежест в обществото. Повечето легионери са най-вече ученици в горните класове на гимназията, за тях ген. Луков е герой поради участието му във войните. Същевременно официалните български власти по това време поощряват и финансират членството на младите хора в другите конкурентни профашистки организации на бранниците и ратниците, като целта е и да се противодейства на нарастващото влияние на комунистическата партия, на левите и социалните идеи сред младежта.
Ген. Луков е

идеолог на Българските национални легиони

и взема участие във всички политически демонстрации на Легиона, като неговите идеи и думи се тиражират в излизащите по това време от него и неговите съратници вестници и списания - "Прелом", "Мощ", "Труд и вяра", "Народен водач" и др. Формацията на ген. Луков се стреми към легионерска държава. Легионерите критикуват българската държава, че не е достатъчно националистическа, че управляващите са "лекомислени", дори и "коварни" съюзници на Третия райх и на фюрера, че е крайно толерантна към комунистите и тяхната борба. За това ген. Луков открито говори в своя реч на 8.12.1942 г.: "Опрени на великите ни съюзници, на които сме обрекли нашата стара българска вярност, ние чакаме своя час с ревност за подвизи, и с готовност да се покажем достойни за голямата мисия, с която България е натоварена тук, на Балканите ". Христо Луков е известен като заклет враг на Съветския съюз и яростен привърженик на идеята за българското участие и за изпращането на 10 български дивизии на Източния фронт срещу Червената армия. Същевременно той се прекланя и се отнася раболепно към абдикиралия и ненавиждан цар Фердинанд, който има огромна вина за националните катастрофи, преживени от българския народ през ХХ век, донесли му неизмерими страдания, поражения и последици.
За своите съвременници ген. Луков е "претендент и съперник на цар Борис и неговата правителствена клика", той е "свръхбрутален защитник на Хитлер в България", а също и най-опасният враг и "хитлеристки агент №1 в България" за българския народ и българските антифашисти. Известен е още и като eдин от много богатите политици, който получава проценти от военни доставки, от износа на тютюн и концесии в Македония и Беломорието, от различни спекулации. Нещо повече - скоро след смъртта на Хр. Луков става известно, че в една от големите холандски банки е открита

сметка на негово име от 75 милиона холандски флорина

подарък от фирмите, които превъоръжават българската армия по времето, когато е министър на войната. За тези сделки съдейства запасният генерал Танинчев, тогава представител на фирми, осъществявали доставките на оръжие. А за да запази "честта си", Луков влага парите си в холандски банки.
В края на 1942 г. сред антифашистките среди достига информацията, че неколцина действащи и запасни висши офицери, начело с ген. Луков, са готвели военен преврат срещу правителството на Богдан Филов, за да се поеме властта от "здрави и решителни ръце". Зад ген. Луков стоят проф. Ал. Цанков и неговото "социално движение", подкрепяни от самия Херман Гьоринг, втората след Хитлер силна личност на германския райх и личен приятел на Луков. А поемането на властта от Луков - Цанков означава тогава хвърляне на България в опасна авантюра срещу Съветския съюз. Впрочем това се потвърждава от публикация на профашисткия всекидневник "Слово", ден след неговия разстрел: "Ген. Луков бе призван водач, който с твърда ръка трябваше да ръководи страната в решителните дни, които идваха... В близки дни трябваше да се извършат събития, които за дълго щяха да се отразят върху историческото развитие на България...". А германският посланик в България - Бекерле, определя убийството на Хр. Луков като "тежък удар върху германските интереси". Дни след разстрела му (19.02.1943 г.) в. "Слово" обявява 300 000 лв. за разкриване на убийците. По това време около Сталинград се очертава надмощието и победата на Съветската армия над германските агресори. Българската антифашистка борба се масовизира след тежките погроми и загуби през 1942 г. и в пълен ход е подготовката на бойните групи. Практиката на наказателни разстрели, като нова форма на борба, приложена в началото на 1943 г., не е акт на случаен и непремислен порив за лична разплата, нито пък стихийно действие на отделни дейци на антифашистката борба, а още по-малко плод на отчаяние пред многобройните жертви. Тези действия са в резултат на анализ на положението и

в името на народа и неговото бъдеще

в условията на Втората световна война, когато България е съюзник на Германия.
На 13 февруари 1943 г. осъденият на смърт "в името на народа" от българските антифашисти ген. Хр. Луков е застрелян пред дома му. По ирония на съдбата той е прострелян смъртоносно от необикновено смелата и обаятелна Виолета Якова - едновременно комунистка, еврейка и жена - най-лошата и най-ненавижданата за легионерите комбинация. Терорът никога не е решение на проблемите. Най-прекрасно е хората да живеят в мир, в хармония и любов. Но когато е война, когато Отечеството е в опасност и е обвързано с устремената към разгром Хитлерова Германия, когато български антифашисти и деца брутално са убивани, а народът е обречен на страдания, тогава понякога куршумите са решение. Младите български антифашисти от бойните групи не са любители на кървавите драми и смъртта, но те живеят с мисията за спасението на България! На ген. Луков явно не му е провървяло, защото неговият кумир Хитлер оцелява след множество атентати в годините на войната, но в навечерието на 9 май, на Победата над фашизма, и неговият край впрочем е същият...