За розите и тръните

Боряна БОРИСОВА

Земен, непосредствен и истински, дълбок и проникновен, здраво свързан с героите на своето време, с неповторимите "нашенци" - такъв е Димитър Чорбаджийски, или с една дума - Чудомир. Това е може би най-кратката характеристика на житейското му амплоа. Така го познаваме и така е известен той сред съвременниците си и поколенията след него. И все пак при среща очи в очи с неговото творчество всеки българин открива "своя" Чудомир. Както и аз "моя".
Роден на 25 март 1890 г. в малкото, китно  село Турия, Казанлъшко, за което пише: "Роден съм в малко балканско селце в Долината на розите, но по-малко съм изпитвал аромата на тия рози, а повече тръните им..." Признава, че не е могъл да сбъдне мечтата на строгия си баща да стане офицер, свещеник или търговец, а отрано посяга към молива и четката, за да извае на белия лист по неповторим начин своите колоритни герои и събития,

"дошли" направо от живия живот

И не след дълго разбира, че това ще стане истинското му призвание завинаги.
В Старозагорската гимназия, в часовете по рисуване, се засилва проявеният интерес към портретната скица и фигуралните композиции. Любопитен факт е, че в свидетелството за завършване на средното му образование, което се пази в къщата му в Казанлък, има само една-единствена шестица, и то по рисуване. Още в гимназиалните си години под влиянието на Елин Пелин и Александър Божинов той прави първите си стъпки в карикатурата и веселите рисунки. Неговите герои се превръщат в точен отговор на една несправедлива действителност, те осмиват с остър тон човешките грешки, слабости и нрави, обществените пороци и злоупотреби. 
Най-авторитетните хумористични списания "Българан", "Барабан", "Оса", "Жило", са впечатлени от неговия талант и публикуват смелите му критики срещу Фердинанд и послушните министри. Чудомир

ясно и открито атакува

всички форми на привидната смиреност, лицемерието на духовенството, спекулата, обирджийството, и така създава едни истински, колоритни, неповторими и изключителни герои, вълнуващи и актуални  и днес.
Едва ли ще е изненада и новина за някого, ако кажем, че сегашните млади хора не са чували името Чудомир и не познават самобитно изградените Как Сийка, Лъжлив Съби, Засмян Калчо. Това е само малка част от огромната палитра на "нашенци", видяни, усетени и пресъздадени толкова жизнени и естествени, каквито едва ли някой друг би могъл да ги направи.
Никъде в учебниците по български език и литература обаче днес не се изучава творчеството на Чудомир. Защо ли? Отговор на този въпрос може да дадат само тези, които подготвят програмите за обучение и авторите на учебниците. Със сигурност неговите творби биха предизвикали интерес и биха провокирали различни впечатления и тълкувания по общодостъпните и актуални теми, които той засяга. 
 Затова неговите произведения са живи и днес, както и преди години, когато за кратко време го правят желан, възприет и обичан автор от народа. Не е тайна, че името му става

синоним за неподправен хумор

ирония и самоирония. Психологическите му портрети на "нашенците" са дълбоки и  прочувствени и вълнуват най-вече с чистите истини, които изповядват.
- Стягай се, свате, че скоро ще имаме общински избори.
- От где познаваш?
- От где ли? Разправят, че старият кмет и писарят подали молба за амнистия - да ги пуснат от затвора.
Градски метач: - Лоши хора, брей! Няма два месеца, откак метох тая улица, и пак я измърсили!...
Като четем Чудомировите разкази и разглеждаме неговите скици, бързо разбираме простата истина: те не могат да ни оставят  безучастни, напротив - веднага предизвикват искрен смях и настроение, докосват емоционалната ни същност, човешката ни нагласа.
Съдбата обаче не е благосклонна към него, според думите му. Въпреки предоставените му неведнъж възможности да остане да твори в Европа той решава да се върне при родната земя, при съселяните си, при  розите и лавандулите в Казанлък.
 Домът му там е малък, поддържан, красив оазис, с прекрасни, ароматни цветя. Уютно подредените стаички в къщата,

съхранените старинни вещи и тишината

ни потапят в една ценна и достойна атмосфера на стойностен творец. Многото книги в библиотеката, картините по стените, старият телефон, замлъкнал завинаги, обстановката въобще допълват гледката с чара на отминалите години, вълнуват и днес. В таванското помещение на последния етаж е запазено ателието на съпругата му, художничката Мара Чорбаджийска, за която се знае, че е била талантлива, но остава някак в сянката на мъжа си. Наследничка на богат резбарски род от Трявна, Мара "не се вписва" в натюрела на Чудомировите герои. Мълвата твърди, че тя не приема обикновените съселяни на мъжа си, дори остава встрани от техните всекидневни проблеми и неволи. Желанието й е било да останат да живеят във Франция, но това среща могъщата съпротива от страна на Чудомир. Животът му преминава на българската, родна земя, сред болките на събратята му, вълнува се с тях, диша с тях, плаче и се радва с техните радости...
 До последните си дни Чудомир не спира да прави творчески планове, опитва се да се "държи", да не се предава

в двубоя със страшната, коварна болест

която го връхлита. Но постепенно "вижда"  истината в очите, разбира, че рухва психически и физически и това състояние се засилва с всеки изминал ден. Няколко пъти е на лечение в Правителствена болница. При един от престоите си там пише до свой приятел:
"Драги Влаев, тук съм от 3-4 дни. Дойдох да ми заверят паспорта за оня свят, че онова зверче от устната слязло около шията с намерение да ме души. Въпреки че ми е време вече, но си мисля за моите съселяни, за вас, за изложбата, за плановете ми, които ще останат неосъществени".
В един есенен ден на далечната вече 1967 година Чудомир е твърдо решен да сложи край на засилващите се физически мъки, които бавно и полека разрушават немощното му тяло, и в пълно съзнание полита от балкона на болничната си стая. Малко преди това написва в дневника си: "Аз съм земен и обикновен човек, който не смята, че животът му е длъжник... Ако имам мъка, тя е, че не можах да му дам туй, за което се чувствах способен".
Тези пророчески и силни думи остават като  недвусмислен пример и достойна човешка позиция за поколения сънародници. Един  живот, изживян за България, за хората, за ценностите ни...