Загуби и придобивки в културния облик на Пловдив

Пловдив винаги се е гордял със своите художници. Дълго време му се носи славата на град на художниците. Разбира се, днес като че ли не е възможно да се повтори онзи колективен взрив от  60-те години на ХХ век на художници от едно поколение, каквато бе великата петорка на Димитър Киров, Йоан Левиев, Георги Божилов, Христо Стефанов и Енчо Пиронков, които ни вдъхновяваха и през 70-те и 80-те години на века и приживе бяха легенда. Днес няма общности. Дори тези, които съществуват на професионален признак, по стар навик, възприет и от младите, са някак фрагментирани. В Дружеството на пловдивските художници не членуват всички пловдивски художници, затова пък членуват художници от други градове. Но да приемем, че времето е друго, че е време на индивидуални полети и че ще членуват в дружествата на художниците и ще се търсят едни други за взаимопомощ и общи решения само тези, които имат необходимост от това.
В общата пролетна изложба на Дружеството на пловдивските художници "Цветове" се представят 80 творци - почти половината от дружеството, с над 100 свои произведения. В такива пъстри не само като колористика и сюжети изложби има картини за всеки вкус, но винаги има поне десетина работи, които правят чест на всяко художническо  общество, на всяка експозиция. Днес в Пловдив не се правят общински конкурси и не се възлагат монументални работи на известни художници и скулптори. Днес, ако си на власт, можеш да поканиш любимия си скулптор ХУ и той да ти направи паметник на хан Крум, например, за стотици хиляди левове. После местните избори се печелят от друга политическа сила и тя премества знакова дървена скулптура на същия автор-любимец някъде, където няма кой да я гледа и да й се радва.
В Пловдив, града на художниците, е унищожен стенопис на Йоан Левиев, без никой да си спомня как е станало това. Знае се само, че е по време на продължилата предълго реконструкция на Градския дом на културата. Откритието, направено най-напред от сайта "Под тепето", толкова потресе млади и по-възрастни представители на журналистическата гилдия, че в момента тече необявено състезание кой повече разкрития на изчезнали монументални работи ще направи. Пишещата тези редове по възрастови и други причини документира вече повече от две десетилетия пораженията и загубите в тази област. През 1981 г. в Клуба на дейците на културата в Пловдив бе реализирано от художника Николай Кучков фреската "Притча за изкуството", която бе варварски заличена през пролетта на 2002 г. Сградата и сега съществува. Животът и творческите разговори, които се водеха там някога - през 70-те и 80-те години на вече миналия век, са запечатани в книгата на пловдивския писател Георги Райчевски "Гранд кафе "Кристал". Станаха повод и за написването на една пиеса -"Небесна кръчма" от Димитър Атанасов. В началото на 90-те години, когато промяната раздели довчерашни приятели и съмишленици, славата на "Кристал" започна да залязва. После нуждата стисна хората за гушата и на никого не му беше до сладки приказки в старото обиталище. Остана само фреската на втория етаж като спомен за безвъзвратно отишло си време, когато пловдивските интелектуалци се събираха там на литературно четене, театрално представление или камерен концерт. Картината, заемаща цяла стена в патиото, никому не пречеше. До онази пролет, когато поредният наемател на помещенията, превърнал ги в един от многото банални барове, решил на собствена глава друго. Заличил резултата на един творчески акт.
Кои са го направили е без никакво значение, ми каза по-късно Николай Кучков, това е еманация на цялата ни глуповщина, на абсолютната липса на грижа за това, което го има - над земята и под земята, абсолютното зарязване на всичко и развихряне на варварщина. Обаче аз съм художник и воювам против тези хора с моите средства, с моето въображение. Като художник. И аз съм победител и ще бъда винаги над тях. Нищо, че те се опитват да ме смелят. Фреската през 80-те години беше много нашумяла. Тя бе една национална ценност, нищо че е моя. Изпълнението, в протокола пише, че е направено по невероятен и блестящ начин. Приета бе от държавна комисия. Какво да направя сега? Не мога да се съдя и да се разправям. Аз съм художник.
Множество вътрешни пространства в обществени сгради, множество калкани в Стария град са изографисани именно от големите художници на Пловдив. "Синтез на архитектурата с пластичните изкуства" не беше нито само теория, нито само пожелание. Техни работи има в централата на Международния пловдивски панаир, в Концертната зала и в библиотека "Иван Вазов", в хотели и училища, дори на места, които, продадени и препродадени, отдавна са частно притежание и до които нямаме възможност за достъп. Скулпторът Цвятко Сиромашки има какво да разкаже по този повод за заключена своя скулптурна композиция в сграда в Капана, Енчо Пиронков - за немарата към стенописите му в бившата Проектантска организация. Да не говорим, че приватизацията напълно заличи уникални рисунки на Борис Димовски в някогашната Къща на архитектите в Стария град, по-късно ресторант и галерия "Жанет", и остави без грижа прекрасни фрески на Вълчан Петров на теми от фармацията в аптеката в тютюневия склад на улица "Одрин". Заличени бяха, освен споменатата композиция на Николай Кучков в патиото на бившия Клуб на дейците на културата, и стенописите в култовата кръчма на художниците "Пловдив". Самата кръчма - любимо място на Димитър Киров, Слона, Йони Левиев, Атанас Кръстев-Начо Културата и други, вече я няма. Някога табелка в Млечния бар показваше коя е била масата на Златен Златю. Днес нито Млечния бар го има, нито табелката. Няма спомен за родната къща на Борис Ангелушев в близост до Сточна гара - нова сграда има на нейно място, но и табелката е свалена и изгубена. Новото време не е сантиментално, новото поколение не познава достатъчно историята на своя град. Поради това е късопаметно, а и твърде много вторачено в себе си и собствения си просперитет. Тези загуби са наши загуби - мои, твои, негови, нейни. Слава на автора, но тази фреска или картина, която и да е тя, е платена с обществени средства. И когато я заличаваш, ти крадеш от себе си, от детето си. Това трябва да се разбира.
Градът има главен архитект, но от много години няма главен художник. И това отдавна се забелязва в пейзажа му.
 В Пловдив не се обявяват конкурси за един или друг паметник, но в последните години трудно и все пак се появиха монумент на Люсиен Шевалас и скулптурна композиция в чест на Йосиф Шнитер по инициатива и дело на скулптора Цвятко Сиромашки с помощта и на общественици и съмишленици. Той е автор и на монумент, засега само изработен в глина, с лика на родения в Пловдив, на улица "Велико Търново" 47, световноизвестен бас Борис Христов. Появиха се различни мнения - едни застанаха зад идеята на любимия пловдивски скулптор, други оспориха мястото на скулптурата точно пред входните врати на Дома на културата, където се изнасят представленията на Държавната опера - Пловдив. Всъщност Цвятко Сиромашки е кръстник на Дома на културата - той предложи Домът да носи името на великия ни съгражданин. До рождената дата на Борис Христов - 18 май, остава месец, каква ще бъде съдбата на този проект е неизвестно. Отправено е питане от общинския съветник от левицата Георги Търновалийски. Той се позовава и на мнението на български художници, живеещи в чужбина.
Ето какво пише например известната Маргарита Пуева: "Ако до този момент градската управа на Пловдив беше инициирала конкурс по темата, добре. Но доколкото на мен ми е известно, Цвятко Сиромашки поде сам тази инициатива. Ами ако Цвятко си дремеше в ателието, щеше ли този въпрос да излезе на дневен ред? И тук не става дума за някой самозванец, а за изявен и доказал качествата си чрез своето творчество скулптор. Не е вина на Цвятко, че днес вече не съществува "Държавна комисия" по скулптура, която да легитимира неговия проект... Нима Пловдив не знае кой е Цвятко Сиромашки? Ако е така, жалко за Пловдив!
Апропо! Искам само да попитам пловдивската културна общественост: има ли Пловдив по-изявен и по-доказан скулптор от Цвятко Сиромашки? Възможно е. Аз вече четвърт век живея и творя извън пределите на България. Може и да имам пропуски в моята информация. Доколкото знам, Пловдив е известен с живописците и стенописците си. Пловдив не гъмжи от скулптори и точно по тази причина мисля, че пловдивската общественост може да се довери на таланта на Цвятко Сиромашки. Една стара мъдрост казва,че никой не е станал пророк в собственото си село! Още ли битува по нашите земи тази мъдрост? Ако е така - срамота! Българинът е чуждопоклонник и все чуждото му е по-мило. Аз разгледах подробно фотосите със скулптурата, която Цвятко вече е направил от глина. Великолепен портрет, издържан по всички правила на монументалното изкуство. Надявам се, че няма да се наложи Цвятко Сиромашки да изпие горчивата чаша на пренебрежението, само защото го е осенила "безумната идея" да поднесе на град Пловдив заслужената почит към един велик българин - Борис Христов."
Цигуларката Елмира Дърварова, концертмайстор на Метрополитън опера, художникът Георги Иванов/Жорж Трак, председателката на Дружеството на пловдивските художници Снежана Фурнаджиева също подкрепиха произведението на Цвятко Сиромашки в писма и становища до медиите. На сесията на 10 април е прието предложението на художника Атанас Хранов за пейка, изработена от дърво и чугун, до която да се стига по възпоменателна алея и където седналият на нея да може да слуша изпълненията в оперната зала. Проектът е на стойност 14 000 лв. Отхвърлено е обаче внесеното от БСП предложение за поставяне на монумент с лика на Борис Христов, изработен от Цвятко Сиромашки. Обяснението на зам.-кмета Стефан Стоянов за договор с гръцката фирма "Актор" за втори етап на реконструкцията звучи несъстоятелно. Може да се направи много остър коментар на ситуацията. Жалко е, че са противопоставени двама талантливи пловдивски художници. Жалко е, че не е оценен дарителският и творчески жест на скулптора Цвятко Сиромашки.
И в същото време продължава в Пловдив инициативата за възстановяване на по-новото културно наследство - започна реставрацията на стенопис на Георги Божилов-Слона пред Градската художествена галерия в Стария град. Умува се сред културната общност как да бъде възстановена фреската на Йоан Левиев - дали по съществуващ негов картон, запазен в НБ "Иван Вазов", но пък на стената във фоайето на ГДК след реконструкцията е избит несъществуващ преди централен вход в залата? Или, както предлага пишещата тези редове, да се изработи фотокопие в оригиналния размер и то да бъде експонирано заедно с историята на погубената фреска.
Във всичко това и най-вече в похода на млади и стари журналисти, художници, общественици да се опази културно-историческото наследство на Пловдив и да се създават нови творби, опазващи спомена за великите ни сънародници и съграждани, има надежда за бъдещето на стария град.
 

Стенопис на Георги Божилов-Слона в Стария град

Заличената фреска на Йоан Левиев в ГДК "Борис Христов"

Фреска на Вълчан Петров в бившата аптека на улица "Одрин"
Снимка "Под тепето"