Зарков от лозето на Габровски: Социализмът все още има почва у нас

Другарки и другари,
Без здрава почва няма корени. А без корени няма бъдеще. Защото корените не ни дърпат назад. Те ни държат изправени.
И не е случайно, че именно тук, край Търново, в лозето на Никола Габровски, започва организираното социалистическо движение в България.
Преди 135 години Димитър Благоев, Никола Габровски и представители на първите социалистически дружинки от Търново, Габрово, Севлиево, Дряново и Казанлък си задават един въпрос:
„Има ли социализмът почва у нас?“
Не като теоретичен спор, а като въпрос за бъдещето на България. Дали свободата ще остане привилегия за малцина, или ще достигне и до хората, които живеят от труда си.
Другарите, събрали се тогава в това лозе, не са имали власт и богатство. Но са имали ясното съзнание, че без справедливост свободата е празна дума.
Именно тук тази идея пуска първите си корени.
Сред първопроходците особено място има Никола Габровски.
Един от хората, без които българският социализъм нямаше да има нито своя първа организация, нито своя първи силен глас.
Габровски е истински европеец и по образование, и по дух. Руски възпитаник, учил право в Женева. Познавал големите фигури на европейската социалдемокрация и присъствал на учредяването на Втория интернационал.
Не се връща в България заради кариера и лично удобство. Връща се, за да бъде част от борбата на народа.
Заедно с Благоев участва в изработването на програмата и устава на бъдещата партия. А като главен редактор на първия партиен вестник „Работник“ превръща социалистическото слово в силен глас на новото движение.
Пише, превежда, поддържа връзка със социалисти от цяла Европа и около вестника събира едни от най-талантливите млади пера на партията.
Като адвокат Никола Габровски често отказвал хонорари с думите: „На бедни пари не взимам.“
В това изречение има повече социализъм, отколкото в много дебели книги.
Защото в началото си българският социализъм не е бил кариеризъм или път към властта. Бил е преди всичко морална кауза. Вяра, че социализмът е преди всичко една велика човешка идея за братство и човечност (Благоев).
Наричали са първите социалисти „чучулиги“, понякога с насмешка. Но чучулигата е птица на полето и труда, не на дворците и салоните.
И тези ранни социалисти наистина са приличали на чучулиги. Малко на брой, подценявани, но носещи песента на бъдещето.
Организираното социалистическо движение в България не започва от властта и удобството. Започва от другари, които вярват, че свободата и справедливостта трябва да бъдат за всички.
По-късно социалистите влизат и в парламента. Първата парламентарна група е само от двама души - Никола Габровски и Янко Сакъзов.
Само двама. Но зад тях стои една идея, която не може да бъде сведена до броя на депутатските места.
Въпросът, зададен преди 135 години, звучи и днес:
„Има ли социализмът ОЩЕ почва у нас?“
Има!
И колкото и в кампанията да ни убеждаваха, че делението между ляво и дясно е отживелица, днешният политически живот показва обратното.
Същите хора, които отричаха това деление, днес търсят левите избиратели и дори ги наричат „безпризорни“. Крайната десница заговори за социални политики. Либералната десница се разцепи именно по оста ляво и дясно.
Това не е случайно.
Политическите ни опоненти много добре знаят колко много леви хора има в България. И знаят, че едно силно социалистическо движение е пречка за модела, в който капиталът определя правилата, а общественият интерес остава на заден план.
Дългогодишна тяхна цел е да бъде отслабена и елиминирана БСП, за да бъде приватизирано и приспано лявото политическо пространство.
Няма да им позволим!
Социализмът още има почва у нас.
Има я в хората, които искат да живеят достойно от труда си.
Има я в младите семейства, които искат да останат в България.
Има я във всеки човек, който вярва, че солидарността е по-силна от алчността.
Но почвата не е само в недоволството. Тя е и в надеждата.
В надеждата, че България може да бъде по-справедлива и по-човечна държава.
В убеждението, че човекът трябва да бъде по-важен от печалбата.
В разбирането, че държавата не бива да изоставя слабия.
Има я и в младите хора, които няма да приемат насилието и омразата като нормалност.
Защото когато младежи биват бити по улиците заради убежденията си, въпросът вече не е само политически. Той е въпрос за демокрацията, свободата и човечността.
Истинският въпрос обаче днес е друг.
Имаме ли ние силата и смелостта отново да бъдем чучулигите, които да изразят гласа на онеправданите?

Другарки и другари,
След Търновската среща в лозето нашите предшественици се отправят към Учредителния конгрес на Бузлуджа.
На първопроходците не им е било по-леко, отколкото е на нас днес. И те са минавали през деления, разочарования и тежки изпитания.
Но са устояли.
Устояли са, защото са вярвали дълбоко в своя идеал и са разбирали, че без организация и борба нито една справедлива кауза не побеждава.
Ще преодолеем трудностите и ние.
Ще черпим сила от миналото.
Ще учим от настоящето.
И ще гледаме към бъдещето.
Да погледнем и днес към Бузлуджа с увереност, че корените са живи и че песента на чучулигите не е заглъхнала.
И да помним завета на Дядото: „Бъдещето принадлежи на онези, които умеят да се организират и да се борят.“
На борба!